Българският национал Алекс Грозданов разкри любопитни и силни детайли от професионалния си път в разговор за подкаста на Михал Винярчик, а темите далеч не се изчерпват само с представянето му в Полша. Централният блокировач говори за първите си трудни стъпки в Италия, за огромното влияние на Никола Гърбич върху развитието му, за школата в България, за разликите между Серия А и ПлюсЛигата, както и за мястото на волейбола в родината.
Разговорът очертава кариера, изграждана без излишен шум, но с постоянство, правилни избори и натрупване на опит на най-високо ниво.

Волейболът в България остава веднага след футбола

Грозданов е категоричен, че в България футболът продължава да е спорт номер едно, но волейболът стабилно заема второто място. По думите му интересът към играта у нас все още не може да се сравнява с мащабите в Полша, но в последните две-три години се забелязва осезаемо повишаване на популярността, до голяма степен заради националния отбор.
Именно националният тим и силното поколение от близкото минало са сред причините той да се влюби във волейбола. Матей Казийски, Владимир Николов, Цветан Соколов, както и силната българска линия на централни блокировачи, са имената, които са формирали неговия поглед към играта. Грозданов посочва още Виктор Йосифов, Николай Николов и Теодор Тодоров като състезатели, които са оставили сериозен отпечатък върху представите му за ролята на блокировача.

Българската школа – добри основи, но нужда от по-добра система

На тема детско-юношеско развитие националът прави интересен и честен анализ. Той обяснява, че в клуба, в който е израснал, акцентът първоначално е бил върху базовите елементи – посрещане, чисто докосване при разпределение, а едва след това се е преминавало към атака, разбег и блокада. Според него именно това поетапно изграждане е дало резултат, защото от същата среда са излезли и други национали.
В същото време Грозданов признава, че в България дълго време е липсвала достатъчно добра връзка между федерацията и клубовете на юношеско ниво. По тази причина не е имало единна система, която да гарантира правилно развитие на състезателите. Той обаче вижда положителна промяна през последните две лета и изразява надежда, че в бъдеще България може да се доближи до модела на Полша със спортни училища, изградени специално за волейбол.

Ранното влизане при мъжете е ускорило развитието му

Грозданов не е бил от онези юноши, които трупат впечатляващ брой индивидуални отличия на международни турнири. Самият той обяснява това съвсем логично – много рано прескача юношеското ниво и започва да играе при мъжете. Още на 17 години влиза в сериозен мъжки волейбол, а скоро след това вече е и в националния отбор.
Според него именно този ранен сблъсък с мъжкия спорт е бил решаващ. Там не разполагаш с десет тренировки, за да поправиш грешка – имаш един мач и ако не реагираш бързо, следващия път можеш да останеш на пейката. Освен чисто игровото израстване, той подчертава и още нещо много важно – срещата с професионалния начин на живот.
Грозданов разказва, че при по-възрастните играчи е видял какво означава постоянство: хранене, сън, дисциплина, отношение към тренировъчния процес. Именно тази ежедневна последователност според него прави разликата между обещаващ талант и истински професионалист.

Италия – големият скок и големият шок

Един от най-силните моменти в разговора е споменът за заминаването му за Италия. Грозданов е само на 19 години, когато поема към Серия А. Майка му го пита дали е готов, а той тръгва с ясното съзнание, че ако се справи – ще продължи напред, а ако не – ще се върне.
Оказва се, че голямото предизвикателство не е само в залата. Българинът разказва с чувство за хумор как е взел шофьорска книжка едва два дни преди да замине за Италия, а само два часа след кацането му в клуба вече са му дали ключовете за кола с думите, че може да се прибира сам. Така, паралелно с адаптацията към професионалния волейбол, той е трябвало да се учи и да живее самостоятелно – да готви, да пере, да поддържа дом и да се справя в напълно нова среда.
По думите му първата година в Италия го е развила много не само като състезател, но и като човек.

Никола Гърбич – точният човек в точния момент

Най-емоционалният акцент без съмнение е свързан с Никола Гърбич. Грозданов признава, че не е приемал с ентусиазъм перспективата да отиде в Италия като резервен център, но когато е разбрал, че треньор там е именно Гърбич, е погледнал на ситуацията по съвсем различен начин.
Той е убеден, че сръбският специалист е бил човекът, от когото е можел да научи изключително много за волейбола и професионалния живот. Българинът го описва като „невероятен човек“ и признава, че го е усещал „като голям брат“. Допълва още, че общият език и близостта между двете култури също са помогнали в комуникацията им.
Това е особено важен детайл, защото показва, че в ранния етап от кариерата си Грозданов не просто е попаднал на голямо име, а на треньор, който е улеснил адаптацията му към тежкия преход от българския към световния елит.

Серия А – мястото, на което разбираш колко голяма е разликата

Грозданов описва много ярко и първия си истински допир до нивото в Италия. Още в предсезонната подготовка е останал впечатлен от скоростта и силата на сервиса, които са били на съвсем друго ниво. Спомня си конкретен момент от контролен мач, когато топката просто е „прелетяла“ над него с такава скорост, че след разиграването се е запитал как изобщо е възможно да бъде ударена по този начин.
Именно в Италия той осъзнава колко голяма е пропастта между младия талант и завършения професионалист. Не става дума само за физика, а за тактическа култура, четене на играта, разбиране на разпределителя от другата страна на мрежата и детайли, които не се виждат отвън.
В същото време Серия А му дава и първите истински сигнали, че трудът се отплаща. Той си спомня един от ранните си мачове, в който завършва с осем блокади – момент, който му е донесъл голямо удовлетворение и е показал, че мястото му на това ниво не е случайно.

Изграждане стъпка по стъпка – Верона, Белгия, Равена, Монца

В кариерата си Грозданов не отделя само един сезон като повратен. Напротив – той гледа на развитието си като на натрупване на различни етапи.
Първите две години във Верона са му дали време да изчисти техниката си и да влезе плавно в големия волейбол. Краткият период в Белгия, където отива като медицински жокер, се оказва важен преход от статута на играч, който основно стои на пейката, към човек, който отново влиза в ритъма на мачовете. Там идват титлата, силни двубои и усещането, че може да носи тежест.
След това Равена му дава най-вече увереност. Именно там той започва да превръща натрупаното в реална стойност на игрището. Монца пък се оказва важен етап в личностен план, защото го сблъсква с по-трудни моменти, по-голяма конкуренция и нуждата да се справя психически, когато игровото време не е гарантирано.
Всичко това оформя играч, който не е изграден в една експлозия, а в дълъг процес на натрупване.

Работата с Радостин Стойчев – тежка, но полезна школа

Грозданов коментира и периода си под ръководството на Радостин Стойчев. Той не крие, че българският треньор работи по по-старомоден, твърд и емоционален модел, който не е лесен за всеки състезател. Имало е и трудни моменти, и напрежение.
Въпреки това центърът е убеден, че този етап му е помогнал. По думите му Стойчев е изключително силен във волейболната материя – тактически, технически и в тренировъчния процес. Работата е била тежка, но полезна. А за самия Грозданов допълнителен плюс е бил и фактът, че общият език е улеснявал комуникацията.

За Матей Казийски – не предател, а човек с позиция

Една от темите, по които Грозданов говори най-спокойно и ясно, е свързана с Матей Казийски и дългото му отсъствие от националния отбор. Българският национал е категоричен, че разбира позицията на легендата. Според него Казийски е имал ясна идея какво трябва да се промени в средата около националния тим и федерацията, а много хора е трябвало да проявят повече разбиране към това.
Грозданов смята, че конфликтът е ескалирал прекалено много и от двете страни, но подчертава и още нещо много важно – отказът от националния отбор в определен период вероятно е помогнал на Казийски да удължи кариерата си. Според него волейболният календар е безмилостен, а играчите от най-високо ниво често нямат повече от няколко дни почивка между клубния и националния сезон.

Натовареният календар – голям проблем за съвременния волейбол

Именно по тази тема Грозданов е особено откровен. Той смята, че сегашната система товари състезателите до крайност. Ако стигнеш до финалите в клуба, често получаваш само няколко дни пауза, след което започва подготовка с националния отбор и веднага след това идват мачове, далечни пътувания и нови турнири.
По думите му това непрекъснато местене по света буквално „убива“ организма на състезателите. Липсата на време за възстановяване, корекция на дребни травми и психическо освобождаване е сред най-големите проблеми на модерния волейбол. Той изразява надежда, че в бъдеще хората, които вземат решения, ще мислят повече за здравето на играчите.

ПлюсЛигата – още по-голяма популярност и още по-тежък ритъм

Преминаването в Полша е донесло нов тип предизвикателство. Грозданов признава, че е знаел, че ПлюсЛигата е с много високо ниво, но не е осъзнавал напълно колко огромна е популярността на волейбола там. По думите му в Полша феновете разпознават състезателите по улицата и искат снимки, нещо, което е много по-силно изразено дори в сравнение с Италия.
Най-трудната част в адаптацията обаче не е била спортно-техническа, а организационна. Липсата на постоянен ритъм в програмата, честите телевизионни мачове в различни дни и дългите нощни пътувания са се оказали сериозен проблем. За него именно сънят е пострадал най-много от този ритъм.
От спортна гледна точка Грозданов е впечатлен от дълбочината на първенството. В Полша можеш да загубиш от почти всеки, ако не си достатъчно концентриран. Разликата между отборите не е толкова голяма и това изисква постоянство във всеки мач.

Лублин – проект, който се е превърнал в сила

Грозданов говори с уважение и за клуба си. Според него това, което Лублин е постигнал за сравнително кратко време, е впечатляващо. Целият град живее със спорта, а подкрепата от спонсори, публика и местна среда е осезаема.
Той определя организацията в клуба като много добра и подчертава, че това е една от причините подобен проект да расте толкова бързо. За състезател от неговата класа подобна среда очевидно е важна не само за резултатите, но и за ежедневното спокойствие.

Ефектът „Леон“ и атмосферата в съблекалнята

Пристигайки в Лублин, Грозданов вече е виждал отбора като тим с потенциал за големи неща. След идването на Вилфредо Леон усещането за възможност става още по-силно. Българинът не говори само за качествата му на игрището, а и за влиянието му в съблекалнята.
Той описва Леон като много земен човек и дори казва, че го усеща „като различен брат“. Подчертава, че звездата не се държи надменно, а напротив – готов е да помогне и да бъде част от колектива. Самото му присъствие в отбора мотивира останалите да извадят още повече от себе си, защото знаят, че разполагат с играч от най-висока световна класа и трябва да отговорят на това ниво.

Болест, трудни моменти и професионализъм

Грозданов засяга и трудни физически периоди, включително мач, в който е играл при температура 38-39 градуса и след вирусно заболяване. Подобни моменти само подчертават тежестта на календара и цената, която плащат състезателите в най-напрегнатите етапи на сезона.
Точно тук личи и характерът на българския национал – играч, който не драматизира, а приема трудностите като част от професията.

Менторите в националния отбор

В началото на пътя си в мъжкия национален отбор Грозданов признава, че е бил притеснен, защото е попаднал сред играчи, които дотогава е гледал само по телевизията. Постепенно обаче е получил подкрепа от по-опитните.
Най-силно откроява Цветан Соколов, Теодор Салпаров, Виктор Йосифов и Боян Йорданов. Именно те са му помогнали да се впише, да разбере по-добре играта и да се ориентира в изискванията на високото ниво. Особено за Соколов и Йорданов говори като за фигури, които са имали важна менторска роля.

Поглед към бъдещето на България

В края на разговора темата естествено стига до следващите поколения в националния отбор. Грозданов е спокоен по отношение на бъдещето и вижда в младите български състезатели сериозен потенциал. Той ясно показва, че смяната на поколенията е процес, който вече тече, а новите имена дават достатъчно основания за оптимизъм.
Опитът на по-старите и енергията на по-младите трябва да се срещнат в правилния момент – това е посоката, в която се движи и самият български национален отбор.

Един разговор, който показва повече от статистика

Интервюто на Алекс Грозданов не е просто поредица от спомени. То очертава профила на състезател, който е изградил кариерата си далеч от шумните заглавия, но чрез последователно израстване, правилни треньори и силен вътрешен компас.
От България през Италия, Белгия и отново Серия А до Полша, Грозданов е минал през различни волейболни култури, а най-ценният извод от думите му е ясен: големият волейбол не те учи само как да блокираш, атакуваш или четеш играта. Той те учи как да живееш като професионалист.
А когато по пътя срещнеш фигури като Никола Гърбич, ментори като Цветан Соколов и среда като тази в Лублин, израстването вече не е случайност, а закономерен процес.