В последните дни станахме свидетели на позната картина – в момента, в който спортисти се появят в политически листи, социалните мрежи се изпълват с подигравки, обиди и откровен хейт. От „209 сантиметра дъно“ до „дава си гъза под наем“ – език, който говори повече за обществото, отколкото за хората, към които е насочен.

Тук идва същинският въпрос – какво точно ни възмущава? Че спортист влиза в политиката? Или че го прави от „неправилната“ страна?

Защото, ако оставим емоциите настрана, фактите са ясни: спортистите в политиката не са нито изключение, нито български феномен.

В Италия бившият селекционер на националния отбор по волейбол Мауро Беруто е депутат в парламента. В Полша бившият капитан Марчин Можджонек е част от местната власт, а Анджей Шевински и Павел Папке са били и са депутати. В Бразилия – страна, в която волейболът е религия – Лейла Барос е сенатор, а Ана Мозер беше министър на спорта. В Перу бившата националка Лейла Чихуан е била конгресмен и вицепрезидент на парламента.

Списъкът може да продължи. Не, това не е „грешка на системата“. Това е системата. Дори на най-високо държавно ниво има подобни примери – президентът на Финландия Мауно Койвисто беше известен с активното си участие във волейбола и любовта си към играта, която не изоставя дори по време на мандата си.

Извън волейбола примерите са показателни. Киев се управлява от световен шампион по бокс – Виталий Кличко. Калифорния беше управлявана от Арнолд Шварценегер – шампион по културизъм, който съвсем реално можеше да се кандидатира и за президент на САЩ, ако не беше роден извън страната.

Можем да приемем, че боксьор управлява столица като Киев. Можем да приемем, че шампион по културизъм управлява Калифорния. Можем да приемем и нещо още по-близко – че България години наред беше управлявана от човек, който идва от спорта и е майстор на спорта по карате. Но когато става дума за волейболист, изведнъж въпросът става: „Какво разбира той от политика?“

Тук започва истинският двоен стандарт. Когато „конвенционален“ кандидат влезе в листа, това е нормално. Когато спортист го направи – изведнъж започват съмненията, подигравките и обясненията как „не е неговото място“.

Още един важен паралел. В България съвсем спокойно се приема, че човек от спорта може да бъде министър. Дори се коментира напълно сериозно как първият българин в НБА пое такъв пост. Но когато става дума за волейбол – за спорт, който в последните години е най-успешният колективен спорт у нас – изведнъж същата логика не важи.

Човек, който не само има кариера на най-високо ниво, но и реално участва в изграждането на млади състезатели, в развитието на клуб и в създаването на система – изведнъж „не става“. И отново стигаме до въпросът – проблемът в професията ли е, или в това откъде идва кандидатурата?
Чува се и аргументът, че независимо от партията, подобно участие било „разочарование“, защото спортистът „си давал славата под наем“. Но ако това е така, тогава въпросът вече не е политически. Тогава въпросът е принципен – трябва ли изобщо спортисти да участват в обществения живот? Защото, ако отговорът е „не“, значи проблемът не е в избора им, а в самите тях. А това вече не е критика, а отричане на правото им да бъдат част от обществения процес.

Тук трябва да направим едно важно уточнение. Напълно възможно е хората да имат резерви към определени политически фигури. Това е нормално в една демокрация. Но тогава въпросът е друг: къде бяха останалите партии? Защо не се опитаха те да привлекат тези хора – със свои идеи, със своя визия за спорта, със своя политика? Защото е много по-лесно да се подиграваш на избора на някого, отколкото да го направиш свой.

Стигаме и до същината на проблема – как изобщо възприемаме експертизата. Какво разбира един юрист от детско-юношеска школа? Какво разбира един икономист от управлението на спортен клуб? Какво разбира човек, който никога не е бил в съблекалня, от високо спортно майсторство?

Държавата не е съставена само от закони и бюджети. Тя е система от реални сектори – образование, здравеопазване, армия, култура, спорт. И ако искаме тези системи да работят, в тях трябва да има хора, които ги познават отвътре.

Истината е проста: спортистите не са по-неподготвени от „традиционните“ кандидати. Просто са различни. И точно това дразни. Защото спортистите имат нещо, което в българската политика често липсва – доказуем резултат. Медали. Победи. Отговорност. Дисциплина. Работа под натиск. Те са дали нещо на тази държава – емоция, самочувствие, национална гордост. И вместо това да бъде оценено, то често се посреща с подигравка.

Може би точно тук е истинският проблем – не че спортисти влизат в политиката, а че 37 години по-късно продължаваме да гледаме на всеки опит за различност с подозрение и присмех. Това не е проблем на спорта. Това е проблем на обществото.

И още нещо, което удобно се забравя – никой не е безгрешен. Винаги могат да се извадят „кирливи ризи“ за всеки. Но ако тръгнем по този път, въпросът е един: кой има право да съди?

Както е казано: „Който е безгрешен, нека пръв хвърли камък.“

Не спортистите са проблемът, а това, че сме свикнали да приемаме посредствеността за норма.