Жасмин Величков вече не е просто обещаващо име от школата на Берое. Капитанът на националния отбор до 19 години направи решителна крачка в кариерата си, поемайки към Италия и Монца – среда, в която талантът не е достатъчен, ако не е подкрепен с характер, дисциплина и устойчивост.

Разговорът с него във Volleycast с Анатоли Гьонов и Александър Кепев очертава ясно пътя на един млад състезател, който не се страхува да признае съмненията си, но още по-малко се страхува да ги преодолее.

Решението да напуснеш зоната на комфорт

Първоначалният план на Величков е бил да остане още един сезон в Берое. Логично – позната среда, доверие, игрово време. Вместо това обаче идват въпросите, които всеки амбициозен спортист си задава в даден момент:

Ще се развия ли достатъчно, ако остана?
Какво ще стане, ако изляза от зоната си на комфорт?

„Страхувах се“, признава той откровено. Италианската Суперлига е най-силното първенство в света и подобна стъпка на 18-19 години не е малко решение. Подкрепата на семейството обаче се оказва ключова. Родителите му застават твърдо зад избора да търси развитие в чужбина, дори това да означава раздяла и ново начало.

Берое – основата, върху която се гради

Величков не пропуска да подчертае ролята на Берое в развитието си. Според него условията в Стара Загора са сред най-добрите в България – добра база, спокойна среда и колектив, в който младият играч не остава изолиран.

Преходът от юношеския към мъжкия волейбол е бил труден. „Беше неприятно и тежко в началото“, казва той, но именно тогава идва истинското израстване. Освен от треньора Мирослав Живков, учи и от по-опитните съотборници – в атака, в посрещане, в игровото мислене.

Любопитен детайл е пътят му през различните позиции. Започва като център – типичният избор за високо момче – но постепенно търси по-голямо влияние върху играта и се насочва към ролята на посрещач. Тази трансформация изисква допълнителна работа и адаптация, но днес именно това му носи нови възможности.

Капитанството – отговорност, а не лента

Като капитан на националния отбор до 19 години Величков говори зряло за ролята си.

„Капитанът не е този, който носи лентата, а този, който държи отбора“, казва той.

За него лидерството означава да усещаш кога съотборникът ти е разколебан, да го подкрепиш, да създадеш усещане за общност. Отборната игра, по думите му, винаги е по-силна от сбора на индивидуалности.

„Един отбор от звезди не е задължително по-силен от един истински колектив.“

Мачът, който остава в съзнанието

На въпроса кой двубой би искал да изиграе отново, Величков не се колебае – срещата с Испания от световното първенство. България води с 2:0 гейма, но губи с 2:3.

В момента на загубата емоцията надделява и осъзнаването не идва веднага. Истинската тежест обаче се усеща по-късно.

„Неприятно е да мислиш, че не си успял да помогнеш достатъчно на отбора“, признава той.

Този тип преживявания не пречупват, а изграждат. Те дават посока на работата след това.

Стресът и емоцията като оръжие

Величков открито говори за притеснението, което е изпитвал като по-млад състезател. Всеки мач е бил съпроводен с напрежение, особено когато играе срещу по-възрастни.

Решението идва чрез опита и чрез съвет, който остава трайно в съзнанието му – да показва емоция, да не я задържа в себе си.

„Понякога дори да е принудено в началото, важно е да изразиш емоцията. Така изкарваш напрежението навън.“

Днес тази емоционалност е една от отличителните му черти на терена – реакция след всяка точка, заразяваща енергия и постоянна комуникация с отбора.

Монца – сред професионалистите

Решението за Италия не е било продиктувано от гаранции за титулярно място, а от желанието да бъде сред най-добрите. Да тренира ежедневно с доказани имена, да учи, да се адаптира към по-високо темпо и изисквания.

Игровото време идва постепенно. Доверието на треньора се печели в тренировъчния процес и в минутите на терена. Величков признава, че е доволен от шансовете, които получава, но е наясно, че в Суперлигата всяка минута трябва да бъде защитена с качество.

Работата в международна среда носи и друг предизвикателен аспект – езиковия. Той учи италиански, за да комуникира по-пълноценно, особено в ситуации под напрежение.

Поглед към бъдещето

Конкуренцията в националния отбор е сериозна, особено на неговата позиция. Величков обаче приема това като стимул, а не като пречка.

„Ще дам всичко от себе си. Дори да не попадна сред избраните, ще спечеля опит.“

Този тип мислене говори за дългосрочна перспектива – развитие, а не моментен успех.

Емоционален път

В блиц въпросите той определя кариерата си с една дума – „емоционална“. А изречението, което би оставил след себе си, е показателно:

„Винаги изразявайте себе си.“

В свят, в който младите често биват обвинявани в липса на постоянство и характер, Жасмин Величков дава различен пример – на състезател, който търси развитие, поема риск и не се страхува да бъде откровен за слабостите си.

А това е първата задължителна крачка към израстването.