Найден Найденов: „Без школа големият клуб е куха конструкция“

Найден Найденов – последният български треньор, водил националния отбор на Олимпийски игри, и настоящ наставник на Локомотив Авиа – говори откровено във „Волейкаст“ за решенията, които правят разликата между успех и срив, за цената на „неудобния“ характер, за ролята на Матей Казийски и за най-болезнения пропуск в клубното ни мислене: подценяването на школата.

Купата на България: фаворитът, който сам си сложи капана

Найденов поставя диагнозата без заобикалки: отборът му е влязъл в турнира с усещането, че „трябва“ да спечели. Парадоксално, точно прекаленото желание и самовнушението за фаворит са отключили нервност, прибързване и грешки в ключови моменти.

По думите му мачът е бил пречупен в първия гейм, когато Локомотив е имал аванс, но е допуснал серия от напрежение и провокации, които са извадили играчите от ритъм. Съперникът е търсел точно това – да „вкара“ нерви, да наруши баланса, защото чисто игрово Локомотив е стоял по-стабилно. Найденов е категоричен: при спечелен първи гейм двубоят е можел да приключи „като 3:0“.

След загубения старт идва и класическата психологическа верига: увереността на фаворита пада, а на другия отбор „му поникват криле“. Въпреки опита за връщане в мача и нови шансове (включително ситуации, в които тимът отново е имал аванс), прибързването и тежестта на очакването са надделели.

Матей Казийски: липсващият фактор и правилно използваното присъствие

В разговора Матей Казийски присъства не като сензация, а като „оси“ на тема лидерство. Найденов го нарича най-голямото лице на българския волейбол за последните 20 години и подчертава, че такъв състезател по дефиниция липсва на всеки отбор.

Интересното е, че треньорът отхвърля популярната теза, че звезда от подобен ранг може да „притисне“ останалите. Според него Матей се е държал „равен с равен“, без поза и без дистанция, което е вдигнало самочувствието на съотборниците и е отключило вътрешната им увереност. Да, в края на геймовете нормално е топките да отиват към най-добрия – това е логика на спорта – но Локомотив е търсил баланс: всеки да участва, всеки да бъде използван, за да не стане играта предвидима и да се запази отборният характер.

Найденов разказва и как се е стигнало до идването на Казийски: инициативата е била на президента и спонсор Ивайло Константинов, последвани от директни разговори между треньор и състезател, стъпили на дългогодишно доверие. Казийски е дошъл с ясна уговорка – ако се появи оферта, която не може да откаже, клубът няма да го спира, а мотивацията му да помогне на Радо Стойчев също е била фактор. Въпреки краткия престой, за Локомотив стойността е огромна – не само спортна, а и като сигнал за атмосферата в клуба.

„Волейболният интелект“ и треньорското „вътрешно чувство“

Една от най-силните линии в разговора е темата за таланта. Найденов не го свежда до сантиметри и мускули. Ключовата му дума е „волейболен интелект“ – способността да разбираш играта, да усещаш решенията, да възприемаш и да повтаряш с желание, докато се получи.

Той дава пример с Тодор Скримов: при влизането му в националния отбор не е бил „гарантирана звезда“, но треньорското усещане е подсказало, че точно той трябва да започне Олимпиадата. Рискът е бил реален, но изборът се е оказал повратен – Скримов е изиграл силен турнир и оттам кариерата му е „тръгнала“ на друго ниво.

Олимпийският парадокс: успехът, който не те оставя начело

Найденов говори без озлобление, но ясно: след Олимпийските игри не остава начело, защото е бил „неудобен“. Описва се като човек, който държи на принципи и не допуска намеса в работата си. Твърди, че е наследил „разбит“ отбор и е направил най-важното – превърнал го е в колектив, затова и е изкарал тима извън България, за да се откъсне от вътрешното напрежение, конфликтите и шумa.

Ключов детайл е и управленският му модел: изградил е екип, в който всеки има роля (анализатор, помощници и т.н.), защото така се печели в големия спорт. Според него това е дало ефект, но същевременно е било използвано срещу него като аргумент от хора, които не са искали подобна независимост.

Преходът играч–треньор: най-неприятното усещане

Една от човешките части в разговора е признанието за най-трудното в прехода – да виждаш какво трябва да се направи, да можеш да го направиш, но да не можеш да влезеш и да го изиграеш в мач. Найденов разказва как в ранните си години като играещ треньор буквално е влизал да показва позиция и движение – понякога дори по време на разиграване, докато тече сервис. Днес го прави по-рядко, но импулсът остава: треньорът „вижда“ топката и решението, а безсилието да го изпълни вместо състезателя е специфична болка.

Марек, политика и ново начало: „Изписаха ни веждите“

Случаят с Марек е представен като пример за разрушителни решения „на друго ниво“, които нямат общо със спортната логика. Найденов твърди, че атаката срещу клуба е била политическа, а не финансова, и че е абсурдно да бъде „изтрит“ най-успешният спортен символ на града.

Резултатът обаче е обратен на търсеното: създава се нов проект, който намира по-големи възможности в Пловдив и влиза в общността на Локомотив с публика, традиция и перспектива. Точно тук прозвучава и репликата за ситуацията: „между да ни избоде очите, ни изписаха веждите“.

Хебър и голямата пропусната инвестиция: школата

Найденов е особено остър за модела „силен първи отбор без основа“. По темата за Хебър тезата му е категорична: години на сериозно финансиране са минали без достатъчно фокус върху школата. А когато ресурсът се изчерпи, остава празно – няма подготвени 2–3 момчета, които да държат нивото, няма „гръбнак“ от свои кадри.

Според него точно това е стратегическата грешка на много български клубове: ако имаш голям клуб, трябва да имаш и голяма школа. Пазарджик има деца и традиция, но без дългосрочна система и търпение резултатът е неизбежен – срив при първия финансов трус.

Детайлите в обучението: защо губим посрещачи

Найденов се връща към базовата подготовка и критикува модерното „бързане“: децата искат веднага да нападат, клубовете искат бързи резултати, а фундаментът – подаване отгоре и отдолу – остава недоизграден. Той дава пример от собственото си начало: година само упражнения за контрол, което е дало универсалност – всеки е можел да прави всичко. Днес специализацията идва твърде рано и после плащаме цената – особено при поста посрещач.

Локомотив Авиа и школата в Пловдив: парадоксът на големия град

Любопитен контрапункт: въпреки успехите и активната му лична кампания (обиколка на десетки училища, срещи с директори, реклама), Найденов признава, че клубът трудно привлича достатъчно деца в Пловдив. За него това е необяснимо на фона на „бум“ в по-малки градове, където клубовете събират по 200 деца. Голямата му цел е Локомотив да остави школа и местни състезатели – наследство, което да надживее всеки треньорски цикъл.

Финален акцент: българското като принцип

В блиц частта и във финалните си думи Найденов ясно заявява философията си: уважение към българските треньори и приоритет към „нашето“. Не назовава конкретни имена за „идеален отбор“, за да не обиди други, но принципът е постоянен – доверие в българския потенциал и работа за колектив, а не за звезден сбор.

Изводът от разговора е прост и тежък: големият резултат идва, когато има отбор, дисциплина и система. А без школа – всяка силна селекция е временна.

снимки: Николай Варадинов