Младият диагонал на Туркоа (Франция) говори пред VolleyCast за първите си дни извън България, за пътя от Белоградчик до националния отбор и за хората, които са му помогнали да повярва, че може да играе на най-високо ниво.
„Франция е трамплин, но и изпитание“
След като спечели всичко възможно с Левски, Венислав Антов реши, че е време за нова стъпка. Изборът пада върху Франция – шампионат, известен с равностойността си и със способността да изважда играчи нагоре към Италия и Полша.
„Исках първо да мина оттук, защото знаех, че е силно първенство и добър трамплин към по-големите лиги. Всички отбори тук играят волейбол – няма мач, в който да спечелиш за час и да си тръгнеш.“
В Туркоа Вени не среща културен шок, а по-скоро климатичен. „Откакто съм дошъл, слънце почти не съм видял. Добре че играхме в Ница, поне там имаше малко.“
Работният език в отбора е английски, но разборите са на френски. „Треньорът говори само на френски, капитанът ми превежда. Малко по малко научавам по нещо, колкото да се оправя.“
До него е и приятелката му – нещо, което сам нарича „огромен плюс“. „Много помага, защото си далеч от дома, всичко е ново. Ако бях сам, щеше да е по-трудно.“
Началото във Франция
Първите му седмици са бурни – пет контроли за по-малко от две седмици, без нито една с чист резултат. После следват първите официални мачове: победа над Париж с 3:0 и загуба в Монпелие със същия резултат.
„В първия гейм водехме 22:19, изкараха ме да посрещам с четирима и ми направиха два аса. Оттам тръгна всичко надолу. Но това също е опит – следващия път ще реагирам по-добре.“
Очакванията към него не идват от треньора или ръководството. „Никой не ме натиска. Аз съм си този, който се натиска най-много.“
Световното първенство и геймът, който промени всичко
„Първият мач си беше на живот и смърт.“
Антов си спомня всеки детайл от срещата с Германия. „Групата ни беше тежка – Словения, Германия, ние. Ако паднеш от един, всичко се усложнява. А този първи гейм – 40:38 – беше направо скандален. Но точно той ни даде инерцията.“
След тази победа идва вярата, че нещата могат да се развият различно.
„След Словения вече имах надежда, че можем дори за медал. На финала срещу Италия излязох да се наслаждавам. Такива моменти може да се случат само веднъж.“
А философията му за аутсайдера остава проста: „Когато никой не очаква от теб, тогава си най-опасен.“
Полша в Полша – спомен, който не се забравя
„Да биеш Полша в Полша, пред пълна зала – това беше невероятно.“
В турнира на ВНЛ, в Краков, България поднася една от сензациите на сезона. Поляците започват мача с резервите, но след като виждат, че българите не се предават, един по един пускат звездите си.
„Първо Форнал, после диагонала, накрая и Леон. Но вече беше късно – ние си взехме гейма и мача.“
За Антов този успех е повече от победа – това е доказателство, че младият отбор има място сред големите. „Тогава разбрахме, че можем да се борим с най-добрите.“
От Белоградчик до „Геритидж парк"
Венислав израства в семейство, където волейболът е естествена част от живота. Баща му е бивш играч, а детството му минава между топките и площадките в Белоградчик.
„Преди да започна да тренирам, вече можех да си подавам“, смее се той. На 12 години семейството взема смелото решение да се премести в София, за да може момчето да тренира в Левски.
„Първоначално мислехме за академията на Стойчев и Казийски, но не стана. После разбрахме, че Левски пак ще има школа и така се записах. Голям късмет, защото това беше годината, в която Владо Николов се върна и започна проекта.“
Промяната на поста и манталитетът „100 процента“
В първите си години Вени е посрещач, но когато идва Андреа Боратини, той го премества на диагонал. „Посрещането ми беше слабото място, а той държеше много на него. И така реши да ме пробва диагонал – оттогава не съм мърдал.“
Духът на „Геритидж парк“ обаче е това, което най-много му липсва.
„В Левски винаги се повтаряше едно: трябва да се раздаваш докрай. Владо Николов често идваше да говори след победи, не след загуби – защото, ако не сме играли на 100%, не беше доволен. Точно това ни направи отбор.“
Скримов, Палев и приятелството в играта
Тодор Скримов е човекът, когото Вени нарича „сбъдната мечта“.
„Гледал съм го по телевизията и винаги съм му се възхищавал. Да играя с него беше невероятно. Много скромен човек, винаги ще ти помогне, ще ти каже добра дума, когато не ти върви.“
Със Стоил Палев пък са неразделни от 2016 г. – училище, Левски, национален. „Всеки ден сме били заедно. Буквално сме израснали рамо до рамо.“
Малките битки и усмивките през мрежата
Вени рядко говори по време на мач, но има едно изключение. „Само с Преслав Петков. Откакто излезе от Левски, все си се заяждаме през мрежата. Миналата година като Пирин Разлог ни биха 3:2 и още не мога да го преживея, че ме е бил“, смее се той.
С Владо Гърков също предстои интересна среща – двамата се познават отлично и ще се изправят един срещу друг във френското първенство другата седмица. „Ще има емоция, но не и заяждане. Такива мачове са си специални.“
„Левски“ като школа за характер
Вени често повтаря, че най-големият му урок в София не е бил технически, а човешки.
„В Левски научих, че не е важно само да биеш, а как биеш. Трябва да се раздаваш винаги – дори когато всичко върви.“
Това, което Владо Николов, Ники Желязков и хора като Тодор Скримов са му оставили, е усещането за отговорност. „Там те учат да бъдеш мъж, не само волейболист.“
Напред и нагоре
Днес Венислав Антов гледа на Франция като на етап, не като на крайна дестинация. „Тук се уча. След това ще дойде време и за Италия или Полша – но когато съм готов.“
А докато дъждът не спира, а тренировките не намаляват, младият диагонал продължава да трупа опит и увереност.
„Сега искам просто да се доказвам – всеки мач, всеки гейм. Другото ще си дойде само.“
Идолът му остава Максим Михайлов, а идеалната седмица, която подрежда в края на разговора, включва Кристенсен, Лукарели, Тейлър Сандър, Мусерски, Симон и Гребенников – с Елекно на пейката.
Ако погледнеш отблизо, ще видиш, че това не е просто списък със звезди. Това е пътеводителят на един млад човек, който вярва, че големите мечти започват от Белоградчик – и стигат чак до Лига А, когато не спираш да се раздаваш на 100%.
