Сребърният медалист от Световното първенство във Филипините Алекс Николов говори в подкаста „Волейкаст“ с откровеност, каквато рядко чуваме от състезатели на неговата възраст. Между смях, спомени и емоции националът разказа не само за магията на световното, но и за трудния път през Америка и Италия, за връзката с брат си Симеон и за треньора Кико Бленджини, който буквално го е „изградил като играч“.

„Това, което направи България на площада, беше върхът на сладоледа“

Когато разговорът стига до темата за световното първенство, Алекс замълчава за миг и очите му блестят.
„Чак след полуфинала осъзнахме какво сме направили“, признава той. „Ние нямахме време да мислим. Всичко стана толкова бързо. А това, което направи България на площада пред „Александър Невски“, беше върхът на сладоледа. Едно от най-яките преживявания в живота ми, ако не и най-якото.“

Той разказва как момчетата едва тогава, след края на турнира, осъзнали мащаба на любовта от публиката. „Като видиш хората да плачат, да пеят химна, да крещят имената ни… в момента, в който говоря за това, ме побиват тръпки.“

Обетът преди финала: „Да дадем всичко – каквото и да стане“

Най-силният момент от целия турнир за Николов не е нито финалът, нито четвъртфинала със САЩ, а кратката среща в съблекалнята преди излизането срещу Италия.

„Бленджини ни събра в кръг, хвана ни за ръцете и каза: ‘Каквото и да стане, искам само едно – след мача да знаете, че сте дали всичко’. Това беше обещанието ни. И така и направихме“, казва Алекс.

Той признава, че италианците са били по-добри в онзи ден. „Но ние показахме, че сме отбор, който вече не отива на световно просто да участва.“

Преди мача със САЩ: „Това е шансът на живота ми“

Мачът със САЩ, който вдигна на крака цяла България, е моментът, в който Алекс показва психическа сила, достойна за лидер.
„Първите два гейма бях ужасен. Една точка от шестнайсет атаки! Такова нещо не ми се беше случвало през живота. В почивката си казах: ‘Това е. Или сега, или никога’. Върнах се момче, върнах се! Обещах му (на брат си) – ще ги бием, обещавам. И го направихме.“

„Върнах се“ вече е фраза, която феновете свързват с Алекс. Не просто като спортен обрат, а като личен символ – за вяра и характер.

Една от най-силните части от разговора е когато Алекс говори за това какво е да носиш името на баща си.

„Като малък това беше не тежест, а отговорност. Браниш името на великан. И винаги ще се намери някой, който да каже – ‘Този е връзкар’.“

„Слушал съм го с години. ‘Той играе, защото баща му’. Или защото майка му е треньор. Но когато се доказахме – и аз, и Мони – тези приказки изчезнаха. Вече останаха само позитивите от това, че Владо Николов ни е баща.“

🧒

„Филип засега няма голям интерес към волейбола – даже напротив. Но сестра ми Дария е страшна. Тя е готова спортистка, бих заложил много пари, че ще стане много добра волейболистка.“

С усмивка добавя:

„Като най-голям в семейството имам и привилегии – моето мнение едно време тежеше повече. Вече сме равни, но навремето си беше друго.“

„На тъмно, без ток – и никой не каза гък“

Когато го питат за лагерите и подготовката, Николов се усмихва, но историята, която разказва, звучи като сцена от филм.
„Бяхме на турнир в Полша, Силезия Къп. Влизаме сутринта в залата, готови за тренировка – и токът спира. Тъмно. Само от пролуките влиза малко светлина. И какво да правим – тренираме. Пълна тъмница, петдесет минути. Никой не каза гък.“

След тренировката, добавя Алекс, треньорът Кико Бленджини се развълнувал до сълзи:
„Каза ни: ‘Такъв отбор не съм виждал. Никой не се оплака, никой не поиска да спре. Гордея се с вас’. Тогава разбрахме, че сме нещо специално.“

От Модена до Лубе: историята на една покана от Бруно Резенде

Николов се връща към момента, в който професионалната му кариера започва неочаквано.
„Бях планирал да остана в САЩ четири години. Но след първия ми ВНЛ започнаха да идват оферти – от Германия, Белгия, Франция. И изведнъж, след седмица в София, Бруно Резенде идва вкъщи! Седи в хола и ми казва, че иска да играем заедно. Аз го гледам като малък фен – човекът, когото съм гледал по телевизията, срещу когото баща ми е играл.“

След това идва офертата от Лубе – по-сериозна и перспективна.
„Не беше лесно решение, но избрах Лубе. Оказа се правилният път.“

Американският период: културен шок и първи уроци по самостоятелност

Преди Италия, Алекс прекарва няколко месеца в колеж в САЩ.
„Първите дни исках да си тръгна. Сам, 12 000 километра от вкъщи. Нищо не ми харесваше – храната, хората, всичко беше различно. И още по-забавно – бяха ме настанили в общежитие само с чернокожи студенти. Аз бях единственият бял в целия блок. Не защото имам нещо против, просто беше странно. Но така се научих да се оправям сам.“

Той признава, че в началото изобщо не учел, после се стегнал. „Баща ми ми каза: ‘Издържи малко. Ще мине и ще стане по-добре’. И така стана.“

„Бленджини ме мачкаше в началото, но сега му благодаря“

„Когато отидох в Лубе, Бленджини буквално не ме оставяше на мира. За всяка топка ми се караше. За всяко посрещане – забележка. Понякога излизах от тренировка и ми се пръскаше главата. Но сега му благодаря. Той ме направи такъв, какъвто съм.“

Алекс споделя и колко се е променил подходът на треньора след това:
„В националния вече не ме контролираше за всяка дреболия. Казваше ми: ‘Справяй се сам’. И това е следващото ниво – когато можеш сам да си поправяш грешките.“

„Мони има орлов поглед. Той вижда всичко“

В разговора не може да мине без брат му Симеон. Алекс го описва с голяма гордост:
„От всички играчи, които познавам, Мони е най-внимателният. Той вижда неща, които никой не вижда – мрежи, ъгли, всичко. Половината нет-тъчове срещу Словения бяха негови.“

Но има и тъмна страна – контузията на Симеон в мача с Турция.
„Предупредих момчетата, че техният нападател влиза в нашето поле. И точно той го направи. Много ми стана тежко. Падна ни моралът тогава.“

За жертвите, дисциплината и… бургерите

Когато разговорът тръгва към темата за лишенията, Алекс се усмихва широко:
„Хората говорят за лишения, а аз не ги усещам като лишения. Това е част от живота ми. Правя това, което обичам.“

И добавя, с типично чувство за хумор:
„Ям всичко. Имам 5% мазнини. Хот-дози, чипсове, пици – няма значение. Засега не ми се лепи!“

Матей Казийски и примерът на великите

„Да ме споменават с Казийски в едно изречение е чест“, казва Николов. „Играли сме поне 15 пъти един срещу друг в Италия. Не ми е давал съвети, но само като го гледаш – как се движи, как загрява, как избира ударите – това е училище. От него се учиш с очите.“

Волейболът като живот, не като работа

В края на разговора Алекс говори спокойно и зряло:
„Това, което хората не разбират, е, че за нас волейболът не е просто професия. Той е начин на живот. И когато излезем на игрището, ние не мислим за заплата или слава. Мислим за България, за отбора, за хората, които ни гледат.“

🏐

• Носи номер 11, защото това е семейният номер: баща му, чичо му и дори рожденият ден на брат му са свързани с числото 11.

• В идеалния му отбор влизат: Симеон Николов, Микелето, Марлон Ядт, Симон, Тинен Йес и Женя Гребеников.

• Ако имаше подкаст, първият му гост щеше да бъде Леброн Джеймс:

  „Той е пример за трудолюбие, дълголетие и семейство.“
  
  
  

В този дълъг, човешки разговор Алекс Николов показва не само талант, а зрелост, характер и дълбоко чувство за принадлежност.
Той не се крие зад славата на баща си, а я надгражда. Не говори за „връзки“, а за труд. И когато каже „върнах се, момче“, вече не звучи като извинение – звучи като обещание, че България има нов лидер.