„Ако влезете в шестицата, ще ви вдигнем паметник пред стадион „Васил Левски“.“ Репликата е от лятото на 1986 година и звучи като част от фолклора около един голям успех. Само че историята е истинска. Николай Данкинов я разказва 30 години по-късно пред Европейската конфедерация по волейбол. Българските юноши се връщат от подготвителен турнир в Унгария, на който, по думите му, ги „бият всички“ и завършват предпоследни. Вярата в отбора явно не е особено голяма и от федерацията на шега им обещават паметник, ако успеят да влязат сред първите шест на предстоящото европейско първенство в Пазарджик.
Те не се задоволяват с шестицата. Стават първи.
Аз бях там – на европейското в Пазарджик, като част от щаба на този отбор. Четири десетилетия по-късно се върнах към пожълтелите броеве на „Народен спорт“ и „Старт“, към старите снимки и към хората, с които съпреживяхме онези дни. Някои подробности времето е размило, други изненадващо са останали. А докато подготвях материала попаднах на нещо, което изобщо не очаквах.

Паметник няма. Няма ги и в историята

Пазарджик 1986 липсва от официалната историческа хроника на Българската федерация по волейбол. За 1986 година там е отбелязан бронзовият медал на мъжкия национален отбор от световното първенство в Париж. В следващите периоди присъства световната титла на младежите в Кайро през 1991-а, описани са и редица по-нови успехи на националните формации при подрастващите.Но първата и единствена засега европейска титла, спечелена от български национален отбор в мъжкото направление, я няма. Точно това прави пропуска толкова странен. Не е изпуснат просто още един медал от дългата история на българския волейбол. Липсва отборът, който през август 1986 година прави нещо, което България никога преди това не е постигала.
И тук старата шега с паметника започва да звучи малко по-различно.

Девет първенства под знака на СССР. На десетото – България

Днешният читател трудно може да усети тежестта на онова злато само от крайното класиране. Европейското първенство в Пазарджик е десетото в тази възрастова категория. В предишните девет издания шампионът е един и същ – СССР. България четири пъти е стигала до второто място, но никога до върха. Последното сребро е спечелено две години по-рано в Клермон-Феран, Франция, от отбора, в чиито редици са Любомир Ганев и Димо Тонев, а треньор е вездесъщият Богдан Кючуков.
„Вече 20 години, откакто съществува първенството, Европа беше с един първенец. Едно име, един авторитет, една великолепна школа, един пример, един връх – съветският волейбол с неговите необятни възможности“, пише след турнира Климент Величков в „Старт“.
И добавя едно изречение, което най-добре показва как е възприет българският успех тогава: „Няма по-висока чест от тази да направиш крачка по-напред от своя идол и учител.“
Първенството започва на 17 август. България е в предварителна група с Румъния, Франция и Чехословакия. Французите са победени с 3:0(15:11,15:5,15:6), срещу Чехословакия се стига до пет гейма, а двубоят с Румъния показва още нещо, което по-късно ще се окаже важно. След първите два гейма, спечелени сравнително спокойно, българите позволяват на съперника да се откъсне в третия. Тогава идва реакцията, а „Народен спорт“ специално отбелязва сполучливите смени на Брунко Илиев и помощта на Иван Тасев, Веселин Геров, Павел Дамянов и Петьо Петков.
Победите продължават и в решителната фаза, но първенството съвсем не върви по мед и масло. Натрупват се умора и напрежение, а един от репортажите в „Народен спорт“ получава заглавие, което казва достатъчно: „Който издържи...“. Срещу Италия българите печелят с 3:0. Вестникът обаче не се увлича по резултата и отбелязва, че това не е най-хубавият мач на отбора. По-важното е, че нашите не се подлъгват по темпото на съперника и го надиграват на мрежата. После идва Нидерландия. Холандците вече са показали защо към тях трябва да се подхожда с огромно внимание – победили са СССР. „Народен спорт“ е впечатлен от интелигентната им игра, финеса, лекотата и свободата, с която се движат на игрището. България също преминава през това изпитание, а репортерът събира напрежението в едно кратко изречение: „Трябваше да победят – победиха.“
Тридесет години по-късно Данкинов си спомня пред CEV точно Нидерландия като един от най-сериозните съперници. Само няколко месеца по-рано холандците са сред отборите, които побеждават България на злополучния турнир в Унгария. В Пазарджик ролите вече са други. На следващия ден идва и най-драматичният мач във финалната шестица. България побеждава ФРГ с 3:2(5:15,15:12,15:3,9:15,15:9). След тежко начало нашите обръщат мача, а в петия гейм стигат до 15:9. Победата гарантира европейската титла още преди последния ден на първенството.

Остава обаче един мач – срещу СССР. За нашите той не може да промени нищо в битката за златото, но за съветския отбор залогът е огромен – при победа ще завърши втори, при загуба ще остане четвърти. Българите обаче нямат намерение просто да доиграят първенството. Както се изразява капитанът Цветан Тодоров, излизат на „литър кръв и метър кожа“. Пред екзалтираната публика в Пазарджик те побеждават СССР с 3:0 и завършват турнира така, както са го изиграли – без загуба.

А „Народен спорт“ излиза с голямото заглавие „Европейският връх е български!“. Под снимката остава още една фраза от онези дни: „Седем дни – седем победи! За пръв път българските юноши са шампиони!“

Брунко и неговият отбор

Колкото повече човек чете старите репортажи, толкова по-ясно става, че тази титла трудно може да бъде обяснена с един герой. В почти всеки труден момент изплува различно име.
Особено показателно е включването на Петьо Петков. „Народен спорт“ го определя като „пример за мъжество и за безпогрешно, ярко присъствие“ и отбелязва точките му от начален удар и работата на блокада. В други моменти помагат Тасев, Гергов и Дамянов. Резервната скамейка не е фон към шестимата на игрището.
Че това не е журналистическо обобщение след спечелена титла, личи най-добре от думите на капитана Цветан Тодоров, казани в интервю за "Народен спорт". Когато някой е сменен, не се сърди. А този, който влиза вместо него, го прави, както казва Тодоров, „съвсем безрезервно“.
Същият Цветан оставя и може би най-точния портрет на Брунко Илиев: „Нашият треньор Брунко Илиев също не си играе с думите, не че не може, но каквото му е на душата, това му е и на устата.“
На една от запазените черно-бели снимки Брунко е в залата в Пазарджик. Бяла фланелка, сериозен поглед. Кадър без купа, без медали и без празнуване. А всъщност точно около този човек е изграден съставът, който след броени дни ще промени историята.

Капитанът е само на 19 години. Цветан Тодоров е роден в Толбухин, днешен Добрич, минал е през школата на „Добруджа“, а по време на европейското вече е състезател на ЦСКА „Септемврийско знаме“. Когато след титлата го питат какво е усещането, той не говори дълго за себе си. Смисълът на думите му е друг – всеки е шампион, но е част от отбор-шампион.
Извън игрището това са момчета на по 18–19 години. Слушат музика, почти всеки има касетофон, вкусовете им вървят от хард рок до кънтри. Мнозина са отлични ученици. В старите текстове трудно ще откриеш звездомания.
И точно тук архивът отключи един мой собствен спомен. Преди всеки мач в съблекалнята пусках на момчетата една и съща песен. Беше станала нещо като кадем на отбора. Четиридесет години по-късно помня ритуала, но не мога да си спомня коя беше песента. Някъде между онези касети сигурно се крие и този малък отговор от Пазарджик 1986.

Не само характер. Имало е и много волейбол

С времето големите победи лесно се превръщат в истории за дух, характер и публика. Архивите обаче показват нещо друго – българите са били много добре подготвен волейболен отбор.
„Технически също стояхме добре“, пише „Народен спорт“, а след това започва да разчита отделните елементи и играчи. Цветан Тодоров е рязък в атака, но вижда празното поле и не използва силата на всяка цена. Георги Тунчев е „елегантен“. Сава Ковачев е човекът на комбинационната игра. Павел Дамянов „скача цял метър“. А за Николай Данкинов е намерена фраза, която 40 години по-късно не се нуждае от редактиране: „Н. Данкинов не само надиграва блокадата, но често и флиртува с нея.“
Анализите говорят за посрещане, защита, блокада, комбинативна игра и за необходимостта волейболистът да бъде все по-комплексен. „Старт“ дори отбелязва „крачката, направена встрани от увлечението в гигантизма“.
Особено любопитно звучи препоръката за началния удар: „Същината е, че имаме волейболисти, които занапред преди да излязат от залата, трябва да са преброили 300 удара от сервис-зоната.“
Четеш го през 2026 година и езикът е стар, но проблемът звучи съвсем познато във светлината на отминалото домашно европейско първенство миналия месец.
Иван Шахов, който през 80'те вече девет години работи с младите национални състави, също не смята, че шампионите непременно са по-талантливи индивидуално от предишните поколения. Според него разликата е в комплексната подготовка и „пълната съвместимост на характерите“. Кирил Николов от тогавашното ръководство на федерацията откроява друго – треньорите са успели да доведат състава до най-добрата му форма точно когато е било необходимо. Преди месеци са ги били почти всички в Унгария. През август вече са най-добрите в Европа.

„Рушителят на стени и блокове“

А когато старите страници стигнат до отделните лица на този отбор, едно име постоянно излиза напред. Найден Найденов. Пазарджиклия, 19-годишен, висок 1,97 м – или, както предпочита да го представи „Старт“, „два метра без три сантиметра“. Климент Величков му отделя специално каре със заглавие „Вдъхновение“ и го нарича „рушителят на стени и блокове, строени и циментирани на север от Рейн и на юг от Тибър“. Зад ефектната фраза обаче стои много повече от силна атака. В техническите оценки Найден е откроен и с посрещането си. В края на първенството идва официалното признание – избран е за най-добър нападател.
Величков пише още тогава, че когато някога се връщаме към този нов връх на българския волейбол, името на Найден трябва да бъде свързвано с него.
Двадесет и шест години по-късно същият Найден Найденов вече е старши треньор на мъжкия национален отбор. България стига до полуфинал на олимпийските игри в Лондон през 2012 година и завършва четвърта.
От игрището в Пазарджик до олимпийския полуфинал в Лондон – една кариера, която свързва две различни поколения на българския волейбол.

„Български волейболен вулкан“

„Народен спорт“ следи първенството ден след ден. „Старт“ има друго предимство – времето да погледне малко по-отдалеч и да се опита да разбере какво всъщност се е случило. Климент Величков озаглавява материала си „Български волейболен вулкан“.
„Говорихме дълго за сумрачното време над нашия волейбол. Младите ни волейболисти бяха по-бързи – ден преди да свърши европейското първенство за младежи, станаха шампиони на Стария континент.“
Това е важно. Не го пишем ние 40 години по-късно, опитвайки се да придадем допълнителна тежест на една стара титла. Така е изглеждала тя още през август 1986-а.
Тогава във волейболните среди се говори, че времето ни е отминало, че някога България е имала голям волейбол, а сега той е „болен“. Величков използва още по-силен образ – "нашата каруца скърца след чуждите експреси".
И точно тогава идва Пазарджик. „Десетият европейски шампионат и нашата победа в него не е обикновено явление. Това е преломен момент, размирно волейболно време...“, пише авторът.
Около България вече се събуждат „десетки вулкани“. Само че в младия европейски волейбол първи изригва „нашият, българският вулкан“.

А отсреща вече е бъдещето

Четири десетилетия по-късно съставите на другите отбори дават още една представа за нивото на това първенство.
В Нидерландия е 19-годишният Рон Звервер – „Рон Цверфер“ в тогавашната българска преса. „Народен спорт“ му посвещава отделен портрет и откроява сервиса, атаката по диагонала и техническите му качества. Десет години по-късно онова момче от първенството в Пазарджик ще стане олимпийски шампион в Атланта.
Сред италианците е и легендата Лоренцо Бернарди. Там е и Рикардо Микелето, с когото моят собствен волейболен път ще се пресече отново след четвърт век. През 2011 година заведох сина си на волейболен камп в Тренто и там отново срещнах Микелето-старши. Тогава това беше просто хубава среща с човек, когото помнех от едно далечно европейско първенство. Минаха още 14 години. През 2025-а бях във Филипините на световното първенство. На финала България отново имаше Италия от другата страна на мрежата. Италианците спечелиха световната титла, а за MVP на първенството беше избран Алесандро Микелето – синът на Рикардо.
През 1986-а гледах бащата срещу страната ни в Пазарджик. През 2025-а гледах сина във финал на световно първенство срещу България.
Понякога волейболът сам прави връзките, за които четири десетилетия по-рано никой не би могъл да подозира.
Сред поляците също има фамилии, които днес звучат познато – Марек Форнал, бащата на Томаш Форнал, и Ярослав Шалпук, бащата на Артур Шалпук. Няма нужда да превръщаме първенството в каталог на бъдещи знаменитости. Достатъчно е да видим част от имената, за да разберем какво поколение се е събрало тогава в България.

Дванадесетте

Българските европейски шампиони от Пазарджик 1986 са: Веселин Геров, Николай Данкинов, Найден Найденов, Петьо Петков, Сава Ковачев, Георги Тунчев, Павел Дамянов, Цветан Тодоров (капитан), Иван Тасев, Милен Узунов, Венцислав Тодоров и Ангел Василев.
Начело на отбора е Брунко Илиев, а негов помощник Димитър Маринов.
Имена, които заслужават да бъдат изписани едно по едно. Особено когато днес ги няма там, където би трябвало най-лесно да ги намерим – в официалната история на българския волейбол.

„Българската граматика“

След първенството германецът Гюнтер Лудвиг казва пред „Старт“ нещо, което и след четири десетилетия звучи прекрасно – отсега нататък „в младия волейболен език на Европа ще има още повече от българската граматика“.
През август 1986-а никой от нас не мислеше как ще изглежда тази история след 40 години. Имаше пълна зала в Пазарджик, купа, златни медали и един отбор, който беше направил нещо невиждано дотогава.
От онзи момент е останала една снимка.

На снимката от последните секунди на първенството сме още там. Данкинов току-що е направил последната точка. Тасев върви към мен. Момчетата се събират около Брунко Илиев, за да го хвърлят във въздуха. Аз съм с кърпата в ръка. Кърпата така и не беше хвърлена. Тези момчета не се отказаха. Не бива да се отказваме и от паметта за тях.

снимки: личен архив