Докато най-добрите национални отбори в света водят битка за отличията на големите международни турнири, една тема постепенно измества вниманието от случващото се на игрището. Не става въпрос за тактически схеми, звездни изпълнения или сензационни резултати, а за новите съдийски интерпретации при контактите с топката, които предизвикват все по-сериозно недоволство сред волейболистите.
В последните седмици редица водещи състезатели открито изразиха притесненията си относно начина, по който се отсъждат спорните ситуации. Общото между всички мнения е усещането за липса на последователност. Играчите не оспорват необходимостта от спазване на правилата, а се питат защо една и съща ситуация понякога е разрешена, а друг път води до отсъждане на нарушение.
Сред най-гласовитите критици е италианският национал Матия Ботоло, който заяви, че никой вече не е сигурен кога едно действие е изпълнено правилно и кога зависи от индивидуалната преценка на съдията. Неговият съотборник Франческо Сани също обърна внимание на проблема, като посочи, че идентични контакти често получават различна оценка дори в рамките на един и същи мач.
В основата на спора стоят не толкова самите правила, колкото тяхната интерпретация. Международната федерация по волейбол не е променила съществено регламента, но е поставила по-сериозен акцент върху качеството на контакта с топката, особено при играта с пръсти. Целта е да се ограничи задържането на топката и двойните докосвания, които често остават незабелязани при високата скорост на играта.
На теория това изглежда логично. Волейболът винаги е бил спорт, в който техниката има ключово значение. На практика обаче възниква въпросът дали подобна строгост е съвместима със съвременния стил на игра.
Днешният волейбол е по-бърз от всякога. Разпределителите вземат решения за части от секундата, атакуващите играят все по-комбинирани схеми, а защитниците са принудени да спасяват почти невъзможни топки. В подобна среда е трудно всеки контакт да изглежда идеално чист от техническа гледна точка.
Именно затова най-засегнати от новите интерпретации са разпределителите. Те са играчите, които най-често работят с топката в движение, под напрежение и в нестандартни ситуации. Всяка по-строга преценка при играта с пръсти оказва пряко влияние върху възможността им да организират нападението на отбора.
В подобна ситуация попадна и българският национал Симеон Николов по време на четвъртия двубой от първия турнир в Бразилия срещу Сърбия. При резултат 10:6 за България в третия гейм, когато сърбите вече водиха с 2:0 в геймовете, първият съдия Александер Сиканич от Лихтенщайн отсъди задържана топка на младия разпределител, което предизвика бурни реакции от българския отбор.
Именно в подобни моменти се крие и същността на настоящия дебат. Когато един отбор се опитва да обърне развоя на срещата след изоставане от 0:2 гейма, всяко спорно отсъждане може да повлияе не само на резултата, но и на психологическия импулс, който движи играта. При евентуално намаляване на пасива и връщане в мача развоят на срещата става значително по-непредвидим.
Спорната ситуация не остана единствена. Малко по-късно, при резултат 16:14 за България, Сиканич отново отсъди носена топка на Николов. Вместо преднината на българския тим да нарасне до три точки при 17:14, резултатът стана 16:15 и напрежението в двубоя се повиши още повече.
Дали решенията са били правилни според новите указания е въпрос на съдийска преценка и последващ видеоанализ. Самият факт, че подобни отсъждания предизвикаха незабавни реакции както на терена, така и сред специалистите и привържениците, показва колко чувствителна е темата за новите интерпретации и колко важно е те да бъдат прилагани по ясен и последователен начин.
Друг сериозен въпрос е свързан с последователността на отсъжданията. Германският национал Ерик Рьорс смята, че съдиите все още търсят обща линия на поведение. Това вероятно е естествен процес при въвеждането на нови насоки, но създава усещане за несигурност сред играчите. Когато волейболистите не могат да предвидят как ще бъде оценено едно действие, те започват да играят по-предпазливо, което неизбежно влияе върху качеството на играта.
Още по-критичен беше Камил Рихлицки, според когото именно различните интерпретации създават хаос в момента. Изказването му може да звучи крайно, но отразява настроенията на немалка част от състезателите, които очакват по-ясни обяснения и по-единни критерии.
Парадоксът е, че през последните две десетилетия FIVB последователно работеше за превръщането на волейбола в по-зрелищен спорт. По-либералното третиране на първото докосване и стремежът към по-дълги разигравания бяха част от тази политика. Сега обаче част от играчите смятат, че по-строгите интерпретации могат да доведат до обратен ефект и да прекъсват разигравания, които иначе биха продължили.
Разбира се, съществува и другата гледна точка. Ако правилата не се прилагат стриктно, постепенно се стига до размиване на техническите стандарти. В този смисъл усилията на съдийската комисия могат да бъдат разглеждани като опит да се запази чистотата на играта и да се предотврати превръщането на спорните контакти в нещо обичайно.
Истината вероятно се намира някъде по средата. Волейболистите не искат по-малко правила, а повече предвидимост. Съдиите не целят да бъдат в центъра на вниманието, но се оказват под натиск да прилагат нови критерии в реални игрови ситуации. Докато двете страни не достигнат до общо разбиране за това какво точно представлява редовният контакт с топката, дебатът ще продължи.
А това едва ли е добра новина за спорта. Защото най-добрият волейбол винаги е бил този, при който след последната топка всички говорят за играчите, а не за съдийските решения.
