Италианският селекционер се влага много в процеса на подготовка, но на мачовете комуникацията между него и играчите куца, а може би и липсва
Официално завърши турнирът Лига на нациите за българските волейболисти. Мачовете ни се изиграха в турския курорт Анталия, японския град Фукуока и словенската столица Любляна.
Тимът ни успя да постигне 3 победи – по една във всяка от трите състезателни седмици. Отборите, които победихме, бяха САЩ, Иран и Турция. Хубавото е, че в игра се появиха много нови лица, които натрупаха игрови и психологически опит. Лошото обаче е, че не изковахме нито една „чиста“ победа – резултатите срещу тях бяха съответно 3:1, 3:2 и отново 3:1 гейма. Важно е да допълним, че съставите на гореизброените съперници с нищо не блестяха като имена – срещу нас излязоха или други млади волейболисти, или такива, които обикновено не получават шанс за изява във важните двубои. Дотук бяха позитивните неща от участието ни в Лигата.
За огромно наше съжаление, момчетата ни инкасираха цели 9 загуби – последователно от Франция (0:3), Канада (0:3), Нидерландия (1:3), Полша (1:3), Германия (1:3), Словения (0:3), Италия (0:3), Куба (0:3) и Аржентина (0:3). Да, 3 поражения с по 1:3 и цели 6 с по 0:3. В нито един случай не успяхме дори да стигнем до тайбрек. Всички тези цифри говорят, че очевидно сме изключително далеч от световното ниво, което показват всички тези съперници, част от които ще се изявяват – при това напълно заслужено, и на Олимпийските игри в Париж през юли и август.
Старши треньорът ни Джанлоренцо Бленджини и неговияг щаб опитваха да изненадват съперниците на България с всевъзможни ротации между състезателните седмици, включително вътрешни за състава в дадени конкретни мачове. Младият ни отбор в голяма част от двубоите изглеждаше твърде объркан от наставленията на италианския селекционер, което до голяма степен придаде и завършената картина на представянето ни. Уви, този път не изненадахме и самите себе си – или може би само Кико Бленджини успя да го направи.
Треньорът – необяснимо за широката волейболна общественост и тесните специалисти, се лиши с лека ръка от комфорта да има втори типичен диагонал през 2/3 от времето на Лигата. Италианецът залагаше предимно на левичаря Димитър Димитров, но в големи периоди от двубоите се налагаше да го сменя или Денис Карягин, или някой от посрещачите, или...забележете – нашият разпределител Симеон Николов! За третия турнир се беше поправил, при това с 3 опции за този иначе изключително важен пост. И се видя, че бе сбъркал с първоначалния си замисъл – Венислав Антов показа стабилна игра за 20-годишен дебютант в националния отбор. Силните му изяви бяха заслуга и на новия ни „диригент“ в състава – гореспоменатия плеймейкър Симеон Николов, който е едва на 17 години. Колкото за Антов – волейболните му инстинкти на кръвожаден хищник не заслужават да бъдат зачерквани никога повече по такъв нелеп начин.
Говорейки за Мони, трябва да отбележим, че доста от волейболните специалисти отчетоха и колебливата му на моменти игра както в разпределяне, така и в останалите елементи – сервис и блокада. Но нека тези капацитети не забравят, че разпределителят се самоизгражда с годините, а за тези 17 Симеон е направил един наистина голям скок. Пред младия Николов предстоят още по-големи успехи, тъй като неговият характер е изумителен за тази крехка възраст. Определено той заслужава да получи дългосрочен кредит на доверие на най-важния пост, защото притежава феноменална физика и страхотни качества, които тепърва ще развива.
Заслужават, разбира се, да се отчетат и силните изяви на нашия капитан Алекс Грозданов, който, въпреки че е на 25, вече трябва да влиза в ролята на големия лидер, след като има зад гърба си солиден брой сезони и мачове в италианския елит. Играта ни в центъра цялостно обаче също бе колеблива, както и ситуацията с тази „по диагонала“. Алекс придоби опит, който натрупа сред бившите ни класни централни блокировачи, така че неговата главна роля ще продължи да бъде от първостепенно значение.
Традиционно изявите на нашите посрещачи бяха силни, като трябва да отбележим на първо място изригването на Георги Татаров. Младият кърджалиец изобщо не се стресна от факта, че трябва да заеме веднага мястото на титулярен посрещач – позиция, при която конкуренцията винаги е най-жестока, а напротив – сграбчи тази възможност с две ръце. Жоро изигра цялата Лига почти на едно постоянно високо ниво, без резки амплитуди, може би единствено в последния турнир показа слабости, най-вече в посрещане – една от нашите „Ахилесови пети“, за жалост. Но Татаров ще бъде със сигурност един от стълбовете ни за години напред – и заради невероятния си хъс, и заради прекрасните си волейболни качества
Аспарух Аспарухов, който също е от волейболистите ни, които имат вече солиден стаж в Европа зад гърба си, обаче някак не успя да намери своята игра през това лято. Пухи е много добър състезател, но определено не показа достатъчно от това, на което е способен. 23-годишният посрещач също ще бъде сред ядрото от „лъвове“, на които ще се надяват всички да ни изведат отново до славните години, които имахме.
Либерото ни Мартин Божилов беше може би най-приятната изненада за тази година. Неостаряващият 37-годишен опитен боец нито за миг не показа, че възрастта е проблем да играеш на най-високо ниво. Марто показа невероятна игра в посрещане и защита – точно това, което се иска от едно класно либеро. За жалост, неговият потенциал и качества бяха забелязани едва сега – толкова години бяха пропилени, а Божилов дори не беше викан в разширения национален състав. Само можем да се надяваме в близко бъдеще да намерим такъв тип състезател за другия най-важен пост във волейболната игра.
Добри моменти имаха и останалите млади състезатели – Денис, Карягин, Самуил Вълчинов, Илия Петков, Симеон Добрев, Димитър Димитров и всички, които получиха повиквателни и играха в дадени двубои и ситуации в Лигата. Те също заслужават похвали, защото трябваше да влизат нерядко „на пожар“ в мачовете.
Но ако наистина искаме да си върнем славата на световна волейболна сила – трябва да вземем крути мерки срещу свободното ни падане в ранкинга. И може би тази промяна да започне с внимателен подбор на нови ръководители във волейбола, които ще имат ясна и печеливша визия за продукта волейбол както на клубно, така и на национално ниво, а също и, защо не, с нов старши треньор на България, тъй като Джанлоренцо Бленджини, поне засега, не показва ясни индикации, че „говори на един език“ със състезателите.
