Нася Димитрова разказа пред VolleyCast откровено за живота и волейбола в Япония, за трудния си път в българския волейбол и за усещането да носиш националната фланелка. Централната блокировачка обясни, че японското първенство е напълно различно от познатото в Европа – играе се в събота и неделя срещу един и същ съперник, което натоварва физически, но помага тактически, защото още на следващия ден вече имаш по-ясна представа как да противодействаш на противника.
Тя призна, че ежедневието ѝ в Япония е почти изцяло подчинено на тренировки, възстановяване и подготовка за мачове. Въпреки натоварения режим Димитрова приема престоя си там като ценен опит, а поканата от българското посолство в Япония е приела като знак, че българските спортисти са уважавани и забелязвани.
Нася говори и за това какво ѝ е дал волейболът – дисциплина, характер и възможност да види света. По думите ѝ най-голямата привилегия остава националният отбор и шансът да защитава цветовете на България. Именно там обаче според нея се виждат и най-големите проблеми в женското направление – липса на достатъчно силно вътрешно първенство, недостатъчна конкуренция и прибързано хвърляне на младите състезателки в тежки мачове без нужната подкрепа от по-опитни волейболистки.
Димитрова беше категорична, че успехите при подрастващите не бива автоматично да се пренасят към женския волейбол. Според нея разликата между волейбола до 19 години и професионалното ниво е огромна, а младите имат нужда от време, правилна среда и присъствие на по-опитни състезателки, които да ги водят в трудните моменти. Тя даде за пример, че в решителни ситуации на големи първенства подкрепата вътре в игрището е безценна.
Една от най-силните части в разговора беше личната ѝ история около трансфера от Левски в Марица. Нася разкри, че след като е платила клаузата си за освобождаване, правата ѝ все пак са били спрени за шест месеца. По думите ѝ това е бил изключително тежък период, белязан от напрежение, натиск и усещане за двойни стандарти в българския волейбол. Тя подчерта, че е стигнала до момент, в който е била готова дори да спре с волейбола, но не и да отстъпи.
Нася се върна и към началото на своя път. Преди волейбола е била силно свързана с народното пеене и танци, а любовта ѝ към българската народна музика остава жива и днес. Тя призна, че дори в чужбина често слуша народна музика, която ѝ напомня за България и корените ѝ. Именно това чувство за принадлежност и непримиримост според нея е помогнало да преодолее трудните моменти в кариерата си.
За националния отбор Димитрова говори едновременно с болка и обич. Тя не скри, че преживяното на последното световно първенство е оставило тежък отпечатък, но подчерта, че конфликтите и напрежението отвън често се преувеличават. По думите ѝ в отбора е имало желание по-опитните да помагат на младите, а реакциите в напрегнати моменти са плод на огромна емоция и желание да се спаси мачът, а не на лични вражди.
Въпреки разочарованията Нася не затваря напълно вратата към националния отбор. Тя призна, че би се върнала, но само ако види ясна концепция, добра организация и точна идея как ще се съчетаят младите и опитните състезателки. За нея именно балансът е ключов, ако България иска отново да има стабилен и конкурентен женски национален тим.
В края на разговора Димитрова показа и другата страна на характера си – тази на човек, който не се примирява. Тя призна, че е най-големият критик на самата себе си и че след слаб мач търси още работа, още усилие и още развитие. Именно това вътрешно неспокойствие и непрекъснат стремеж да доказва на себе си, че може повече, я държат в играта и до днес.
