Националната диагоналка на България Микаела Стоянова прави голямата крачка към елита на европейския волейбол – вече играе в италианската Серия А и съчетава борбата за минути с ускорено израстване на най-високо ниво. В разговор във VOLLEYCAST тя говори откровено за психиката, страха от грешки, конкуренцията в Италия, лагерите с националния отбор и пътя от късен старт до националната фланелка.
Признава, че дълго време е била „роб“ на собствените си грешки и свръхмислене на игрището.
Казва, че съзнателно е приела ролята на втори диагонал в Италия – за да се учи от по-опитна колежка и да изгради психика на това ниво.
Вижда огромен потенциал в настоящото поколение при националния отбор на България – особено при момичетата, станали световни и европейски шампионки в младите гарнитури.
Разказва колко мъчително е лятото с националния: живот по часовник, по една почивка през две седмици и почти никакво време за „страничен живот“.
Подчертава колко важни са били Левски, Владо Николов и треньорите Шопов и Арсов за нейното ускорено израстване.
Левичарството и високият ѝ ръст според нея са огромно оръжие – стига да се научи да ги използва правилно.
Признава, че до 14 години изобщо не е тренирала волейбол – страхувала се е да не стане „твърде висока“ и да не си намери мъж.
„Ето, сега сбърках… сега заради мен ще паднем“
Една от най-силните линии в разговора е откровението на Микаела за психическите ѝ битки на игрището. Тя признава, че дълго време всяка грешка е превръщала в лавина в главата си:
„Ето сега сбърках. Обaче няма да ми дигнат. Сега заради мене ще паднем… Постоянно го мисля – и на мач, и на тренировка.“
Тя казва, че именно това свръхмислене я е дърпало назад – вместо да мисли за следващата топка, е оставала закотвена в предишната грешка. В Левски това се превръща в основна тема между нея и треньора Радо Арсов:
„Едни от най-често срещаните думи бяха: ‘Следващата. Спокойно, не го мисли.’ Те много добре знаеха, че ако започна да мисля за грешката, тренировката ми пропада.“
Имала е цели периоди по месец, в които „потъва“ – психически е на дъното, физически започва да отслабва, нищо не се получава. Именно в тези моменти подкрепата на треньорите е ключова:
„Когато чуех ‘Ние сме за теб, действай смело’, това ми даваше страшна сила. Ако не бяха треньорите, нямаше да съм тази, която съм – нито психически, нито технически.“
От Левски до Италия: съзнателно „влизане в огъня“
Стоянова не крие, че много хора са я съветвали да не бърза с трансфера в Италия – да остане още година-две в Левски като първи диагонал и да трупа минути. Тя обаче избира по-трудния път:
„Аз много добре знаех, че идвам тук да бъда втори диагонал. Че трябва да си извоювам мястото, да дам максимума от себе си, а не всичко да ми е наготово.“
Причината е проста – в Италия нивото е различно:
Играчите могат „всичко“ – всеки владее всеки елемент поне на прилично ниво.
Техниката и скоростта на игра са много по-високи от тези в България.
Конкуренцията е безмилостна – в лигата са част от най-добрите диагонали в света.
Първата диагоналка в клуба ѝ е албанка с над 20 години опит в играта и повече от десетилетие в Италия:
„Тя е страхотен диагонал. Продължава да надгражда, въпреки че е на 30. За мен е огромна конкуренция. Аз съм по-висока и съм с лява ръка, но това няма никакво значение, ако не се науча да използвам тези качества.“
Въпреки че знае, че ще играе по-малко, Микаела вижда този сезон като инвестиция:
„Тази година е да вървя нагоре – да израствам психически и технически. В Италия, ако нямаш психика, те изяждат. Искам първо да се науча, после да бъда първи диагонал.“
Стоянова описва лятото с националния отбор като изключително натоварващо:
сутрешна тренировка,
обяд с отбора,
следобедна тренировка,
вечеря,
сън.
„Всичко е по час. Закусваш, тренираш, почиваш, пак тренировка“, казва тя. Почивните дни са по един-два, колкото да успееш да видиш семейство и приятели – и отново обратно в хотела и залата.
Тя подчертава и важността на страничните хобита:
„Не е правилно цялото лято да правиш само едно и също – тренираш, ядеш, спиш. Хубаво е да имаш и странично хоби, да не ти е само ‘волейбол, волейбол, волейбол’. Но с натовареното лято, което имахме, беше много трудно да правим нещо друго.“
За нея лично най-голямото „разтоварване“ е разговор с близък човек, разходка сред природата или ден с приятели.
„Ново“ поколение в националния: „Ние се познаваме, треньорът – не“
Микаела е част от поколението, което идва непосредствено след големите успехи при девойките – световни, европейски, балкански титли на жените до 19 години и четвърто място на световно до 21 години.
„Това е едно стъпало нагоре за България – всъщност четири. Има много потенциал в тези момичета, в този отбор. С много работа и най-вече с отборна работа – да сме едно – може да направим нещо много добро.“
Тя вижда и позитив от факта, че се познават от юношеските гарнитури:
„Всички се знаем, играли сме заедно. Знаем си силните и слабите страни. Предполагам, че няма с какво да ни изненада треньорът… ние се познаваме по-добре една друга.“
Според нея мъжкият национален отбор и успехът му на световното са допълнителна мотивация:
„Ние ги подкрепяхме, гледахме всеки мач, радвахме се за тях. Има полезна конкуренция между мъжете и жените. Искаме и ние да направим голям пробив, да стигнем до Олимпиада.“
Левски – ускорен курс по професионализъм
Преходът ѝ към истински волейбол започва в Левски. Там тя попада в проект, който ясно гледа към върха при жените – с база, фитнес, възстановяване и най-вече с визия за развитие.
Още в началото Владо Николов я пита: „Искаш ли да станеш професионален състезател – и готова ли си да направиш това, което се изисква?“
Оттам всичко става много просто и много трудно едновременно:
тренира с четирима различни треньори в клуба,
идва по час по-рано за индивидуална работа,
остава след тренировка за допълнителни упражнения,
минава през периоди, в които иска да спре.
„Нямаше почивка. С много труд, много пот, много грешни опити малко по малко нещата се получиха. В България беше бързо – успях да стана първи диагонал за кратко време. Но тук нивото е друго.“
Тя е категорична, че без Левски, Радо Арсов и преди него Петър Шопов не би стигнала до Италия.
Късен старт, голям ръст и левичар: „Ако имах машина на времето…“
Интересното при Стоянова е, че тя започва волейбол чак на 14 години. Преди това тренира хип-хоп танци четири години и е твърдо решена да става танцьорка. Волейболът остава за часовете по физическо в училище.
Причината да не влезе по-рано в залата е… страх:
„Много се страхувах да не стана много висока. Как ще си намеря мъж, ако съм много висока… Ако има машина на времето, бих върнала малката Мика и бих ѝ ударила един шамар – да започне по-рано. Поне три години по-рано.“
Когато все пак влиза в Левски, първо пробват да я направят център. Резултатът е повече от плачевен:
„Влязох, спънах разпределителя, спънах едната четворка и ме изкараха. Така станах диагонал.“
Тя е категоричен левичар – пише, яде, играе билярд и боулинг с лява ръка. И е убедена, че това е огромно оръжие:
„Да си с лява ръка на диагонал се отваря цялото игрище. Особено ако скачаш – с къса топка можеш да забиеш във втория метър по диагонал. Можеш да направиш каквото искаш. И за блокадата е много по-трудно да свикне с левичар.“
Език, културен шок и живот на 15 минути от морето
Италианската ѝ история не е само волейбол. Макар че е учила италиански в България и разбира 60–70% от това, което говорят треньорът и съотборничките, първите дни са класически „културен шок“:
всеки град има диалект,
използват различни думи от учебниците,
в магазина още при първото „Buongiorno“ я взимат за местна и започват да ѝ говорят „на пожар“ на италиански.
„Първият път като ме попитаха дали искам торбичка в магазина, просто стоях и ги гледах. Аз влизам със самочувствие, казвам ‘Buongiorno’ и те решават, че съм италианка…“
В клуба обаче я приемат много добре – от първия ден:
отборът е международен – албанка, румънка, испанска разпределителка, хърватка на център;
всички говорят перфектно италиански;
правят общи излизания след мачове, за да приобщят чужденките.
Голям бонус е и, че живее на 15 минути с кола от морето:
„В почивния ден е страхотно да отидеш до морето, да се разходиш, да почетеш книга, да си с приятели и съотборнички. Много отпускащо е, но за съжаление рядко имаме тази възможност, защото сме прекалено уморени и предпочитаме да си останем вкъщи и да възстановяваме.“
„Аз искам да съм номер едно – но трябва търпение“
Микаела признава, че най-голямата битка в момента е вътрешната – между голямата амбиция и реалността на 5–6 години стаж във волейбола:
„Искам вече да играя на най-високо равнище, да съм номер едно. Но не става така. Знам, че с тази техника, с този опит, който имам в момента, още не мога. Но го искам – и това понякога ме побърква.“
В същото време е наясно, че другите около нея имат почти толкова години професионален волейбол, колкото тя живот:
„Някои играят волейбол от 20 години, а аз дори нямам толкова живот. Но вярвам, че ако се науча да използвам ръста си и лявата си ръка, ако запазя търпение и продължа да работя, един ден ще стигна там.“
Тя вече вижда, че стъпката към Италия е правилна:
„Виждам прогрес – и това е най-важното. Каквото и да стане с ролята ми този сезон, тази година ме прави по-силна.“
Разговорът във VOLLEYCAST показва Микаела Стоянова такава, каквато малцина я познават – едновременно много амбициозна и много самокритична, с късен, но стремглав път нагоре, с ясното съзнание, че истинският връх минава през трудното: конкуренцията, пейката, търпението и битките в собствената глава.
А ако си спази собственото обещание „да не бърза, но да не спира“, съвсем скоро ще говорим за нея не като за „младата диагоналка в Италия“, а като за една от водещите фигури и в клубния, и в българския национален отбор.
снимки: Николай Варадинов,legavolleyfemminile.it и volleyballworld.com
