Mall of Asia в Пасай, Манила, има своя особен шум – не е просто търговски център, а преддверие към волейболна арена, където гърмят барабани и ехтят гласове, смесват се миризма на пържено, студен въздух от климатичните шахти и онова сладко напрежение преди мачбол. В този храм на търговията, който е един от най-големите в Азия, на една маса с две бири между нас, стои Борислав Георгиев – момчето от Дупница, което днес носи отговорност като разпределител на Катар, но в миналото е част от онова сребърно поколение на България, което през 2010 г. в Беларус обеща да бъде гръбнакът на националния отбор за мъже. Току-що Катар отбеляза първата си победа в историята на световни финали, а той, вместо да остане в съблекалнята и да празнува с останалите, буквално се изстреля към другата зала, намираща се на 30 минути път с такси, за да види срещата България–Чили – защото, както ще каже по-късно, „кръвта вода не става“.
В началото думите му са плахи, сякаш паметта е заседнала в пясъците на дългите години, прекарани в Катар; но колкото повече говори, толкова по-ясно се очертава пътят – от Дупница до Самоков, където се установява заради съпругата си Диляна; от Беларус и среброто, през лагера при Радо Стойчев, в който шансът така и не идва, до онзи летен лагер в Пиаченца при Анжело Лоренцети (а в управата – Христо Златанов, синът на легендата Димитър Златанов), когато за пет дни една мечта отваря вратата и после я затръшва. Разказът му е равен и спокоен, но в него има онази тиха обида, която вече не горчи, а просто стои като белег.
2010-та е тяхното лято – сребро при младежите, чувство за посока и смисъл. Планът е прост и, на пръв поглед умен - ядрото от Беларус да се събере за целия сезон в Левски, с тренировки, които да превърнат талантите в мъже, да вървят заедно, да не се разпиляват. На световното обаче съдбата се намесва без никакъв сантимент – тежка група със САЩ, Бразилия и Япония, а Златан Йорданов – двигателят, момчето със самочувствие и удар – се контузва още в първия мач. С Япония водим 2:0 и падаме 2:3, а вечерта, в онзи хотелски санитарен възел, когато натиска бутона за водата, пръстът му засяда, ръката инстинктивно отскача и нокътят се отлепя – сцена, която той разказва почти без емоция, но картината е толкова физическа, че читателят усеща болката. До края на световното Боби само подписва протоколите като капитан, а след първенството вместо анализ и грижа идва етикетът: „този набор – не става“. Така се зачеркват надежди – не с аргументи и работа, а с изречения, хвърлени през рамо.
Лятото на 2011 -та носи повиквателна за лагер при Радо Стойчев. Отборът е разделен на А и Б, а от Б понякога „качват“ момчета да тренират при Казийски, Жеков, Владо Николов – да усетят скоростта, височината, нервите на истинския гейм. Той чака три тренировки подред: първата викат друг, втората пак друг, третата – също не го "огрява". На приятелски мач с Иран в арена "Армеец" получава половин гейм – не време за оценка, а жест към протокола. После – строяване в залата на „Славия“, кратко „свободни сте“, и всичко свършва, без да е започвало. „Ако ме бяха пуснали и бях показал, че не ставам, щях да си взема сака и сам да си тръгна, но шансът не дойде“, казва той, и в това изречение няма обида, а яснота: системата не просто греши, тя не проверява.
Идва втори шанс – Пиаченца, лятото на 2011-та. Анжело Лоренцети води тренировките, а Христо Златанов е в управата на клуба. Боби не е играч на отбора, отива за лагер, каквито италианските клубове често правят, когато националите им липсват. Играе три мача – срещу Кунео, Равена и още един съперник, като влиза и движи геймовете – не като гост дошъл да отбие номера, а като човек, на когото са дали шанс да сглоби ритъм, да рискува, да подрежда спасените топки в защита в атака. Лоренцети харесва ниския разпределител и през Николай Желязков през зимата идва обещанието: „другата седмица пращаме договора“. Пет дни по-късно ръководството сменя треньорския щаб след домакинска загуба, идват нови хора, привличат разпределителя Лукас Кампа, и договорът се изпарява. „Съдба“, казва Боби, но добавя тихо, сякаш говори на себе си: „В Италия ми дадоха да играя в три мача, у нас – не получих дори една тренировка .“
Идва онова телефонно обаждане от Венци Рагин (съотборник от Славия и "сребърния" национален отбор, който сега играе в Нефтохимик), което изглежда като епизод от приключенски сериал: отбор, участващ в Емир Къп в Катар, търси разпределител за две седмици. Отива, бият отбор с Османи Хуанторена в състава на полуфинал и го харесват; лятото минава в очакване, септември 2013 идва краткият диалог: „Заинтересован ли си още?“ – „Да.“ – „Летиш вдругиден.“ За два дни урежда документите със „Славия“, заминава, и още на летището разбира, че е възможен и друг свят: квартира, кола, сим карта, джобни, маратонки – не лукс, а нормалност, която казва „добре дошъл, играй“. Започва в Полис – държавен отбор към Министерството на вътрешните работи, със статут на „резидент“ (де факто местен, който не заема квота за чужденец). Играе, организира играта, учи нова култура и друга съблекалня, в която изискването към него е само едно: да прави това, което умее.
След второ място в шампионата през 2014 идва предложението да смени спортната националност. Боби прави равносметка преди да вземе решение - в България огорчение от федерацията и етикетът „нищо няма да стане от него“; тук – доверие, подпис, перспектива. Логично приема предложението. По правилата на FIVB трябва да чака две години, за да облече екипа на другата държава; 2016 е първият му официален мач за Катар – Световна лига, ниво три, първи победи, първи заглавия във вестниците, първи текстове, в които името на държавата и волейболът ѝ се събират в едно изречение. И точно когато изглежда, че пътят е изчистен, 2018 носи абсурд: в състава могат да са до двама „чужденци“ с не мюсюлмански имена. Между него – „Боби“, и съотборник сърбин избират другия. Така пет години остават без национален екип – не заради форма или контузия, а заради правило за имената.
През тези години животът го намира окончателно в Доха – Диляна, съпругата от Самоков, децата Христо (2019), на който му се отдава футбола и Бояна (2021), дом, в който винаги говорят български, и онази дилема, позната на много семейства в чужбина: училището на английски, връщането някой ден у дома, как да не изпуснеш езика и корена, докато вървиш напред. Когато е в България, Боби не ходи да си „почива от топката“ – отива в залата и тренира с Левски. От тези тренировки идва и ясното му мнение за Стоил Палев – момче, което „много израсна, много коректен разпределител“, което може да не е Симеон, но „никой не е Симеон, защото Мони Николов е извънземен“ – онзи профил, който с блок, сервис и скорост на решенията променя хода на гейма от нищото.
2023 връща нещата там, където историята му винаги е искала да се пише – под прожекторите. На Азиатското първенство в Иран Катар печели бронз – първият медал в историята на държавата. На полуфинал взимат гейм на Япония със Секита, Ишикава, Нишида, падат 1:3, а за бронза бият Китай. Ранглистата ги изтласква достатъчно високо, за да е ясно, че на световното са вътре; там пък идва и историческата първа победа – тази, след която той напуска празненството и тича към Mall of Asia Arena, за да види България–Чили. Ако питате защо, отговорът е по-къс от всяко обяснение: „кръвта вода не става“.
В клубния живот следват години в Полис, една година под наем в Qatar SC, а от миналата година – петгодишен договор с Ал Араби до 2030. Боби се усмихва, когато му подхвърлят, че на 38 може да е късно за разпределител: „има хора, които държат ниво и на 41“ – отговор, който не звучи като оправдание, а като опит на човек, за когото ритъмът на гейма е професия, а погледът върху играта – втора природа.
Едва ли ще дойда да играя в България на клубно ниво, защото в системата на FIVB съм катарец и клубът у нас би трябвало да плаща международен трансфер, за да те картотекира като чужденец, обяснява липсата на перспектива за завръщате у дома Боби. И него не го подминава онзи културен шок, когато се връща по родните географски ширини – обслужване без усмивка, безразличие, и всички дребни битовизми, които в чужбина са регулация, а у нас често зависят от случайността. Въпреки това след първата година ще свикна, поне така съм чувал от българи, които са се завръщали у дома след дълго отсъствие, сигурен е Боби.
А какво остава за онова „сребърно поколение“? Някои се реализираха, други се разпиляха по света, трети останаха в графата „ако бяха“. Боби не търси извинения; той е от хората, които не драматизират, а казват фактите така, както са се случили. Но между редовете му прозират разлики, които българският волейбол не бива да забравя: талант, който не получава шанс, а за държава с 6 милиона население, това е излишен лукс.
И пак – кръвта вода не става. След историческата победа на Катар той излиза от съблекалнята, оставя музиката и викането зад гърба си, и минава през коридорите на Mall of Asia към съседната зала. Барабаните вече бият, гласовете на малцината български фенове запълват пространството, а той се усмихва по онзи начин, по който се усмихват хората, които са намерили своя дом далеч, но никога не са си тръгнали от истинския. „Не е лесно… особено когато ти е далеч“, повтаря като ехо началото на разговора ни – и този път в думите няма тъга, а примирена обич.
Така свършва изповедта му – не с оправдание, не с упрек, а с вяра в играта и бъдещето на българския волейбол.
И в този миг, в заведението до арената, усещам най-ясно, че какъвто и паспорт да носи, където и да играе, Боби Георгиев си остава онова момче от Дупница, което някога донесе на България сребро от Европа. И такъв ще си остане до края!
