Робертланди Симон днес е един от най-емблематичните централни блокировачи в света на волейбола. Лидер на италианския клуб „Пиаченца“ и националния отбор на Куба, той не просто вдъхновява с играта си – животът му е история за смелост, жертви и упоритост. В интервю за полската медия sport.tvp.pl, дадено пред журналистката Сара Калиш, Симон разказва за своя дълъг и труден път – от тренировките по кални площадки в Куба до големите арени на Европа.

🛑 Отказ да избяга – любовта към семейството

Когато кубинските играчи решават да напуснат страната, за да се състезават професионално в чужбина, често това означава да се откажат от всичко. За Симон решението било още по-тежко.

„Не исках да бягам, защото бях много привързан към майка си. Загубих я преди девет години. Освен това имам брат с увреждане, за когото се грижа изцяло“, разказва той.

Емиграцията от Куба е особено трудна за спортисти – освен политическите и визови препятствия, стоят и личните. Затова Симон избрал различен път – трябвало да се ожени за италианка, за да получи възможност да напусне Куба легално. Връзката била кратка, но волейболистът постигнал своята цел: свобода да играе и да изгради професионална кариера.

🏐 Случайна среща с волейбола

Симон никога не е мечтал за волейбол – детската му страст била баскетболът. Но когато в местната спортна школа нямало места в баскетболната секция, треньори по волейбол убедили майка му да го пробва в този спорт. Така започва всичко.

„Волейболът е труден в началото. Не е като баскетбола, където получаваш топка и играеш. Няма нищо интуитивно – всичко трябва да се учи с много повторения.“

Но за децата в Куба не било лесно. Често нямали топки, мрежи, дори нормална спортна площадка.

„Тренирахме навън. Понякога само тичахме. Ако завалеше – нямаше тренировка. Когато някой ни дадеше 2-3 топки, ги използвахме до последно. Това обяснява и защо кубинците имат страхотна физика, но технически понякога изоставаме.“

💰 Помощ от Италия – Пиаченца отваря вратата

След като решил да напусне Куба, Симон се изправил пред поредната стена – родината му не желаела да го освободи. Но тогава клубът „Пиаченца“ се намесил.

„Казаха, че ме искат и ще ми плащат, дори докато съм в Куба. Даваха ми по 300 долара на месец – огромна сума за мен тогава. Когато напуснах острова, уредиха договора ми, визи, всичко. Направиха невъзможното възможно.“

⛔ Две години забрана – лишен от спорт

След като се отказал от националния отбор, Симон бил наказан от кубинското правителство. Две години нямал право да влиза в какъвто и да е спортен обект.

„Посветих това време на ежедневието – исках да създам стабилен дом в Куба. Но тъй като бях разпознаваем, трябваше да плащам по 3-4 пъти повече за всичко. Карах приятели да купуват материали вместо мен, за да ми излезе по-евтино.“

✈️ Завръщане в националния отбор – но не без пречки

Днес Симон отново носи екипа на Куба, макар че това не е никак лесно. Политически ограничения, липса на директни полети, дълги пътувания и часови разлики затрудняват всеки турнир. И въпреки това, той продължава.

„Харесва ми това, което феновете в Полша изпитват към играчите си. В Куба е същото. Когато излезем на улицата, хората се приближават до нас и ни се радват. Виждам, че това, което правим, има значение.“

Историята на Робертланди Симон е повече от спортна биография – това е урок по вяра, семейна любов и издръжливост. В свят, в който талантът не винаги е достатъчен, той успява да пробие със сила, воля и помощ от правилните хора. И днес, въпреки трудностите, продължава да носи Куба в сърцето си и да доказва, че борбата винаги си струва.

снимки: Николай Варадинов