Покрай поредния голям успех на Никола Гърбич се разрових в архива си и си дадох сметка колко пъти пътищата ни са се пресичали през последните 16 години. Не мога да кажа, че го познавам достатъчно близо, за да разказвам какъв е извън залата или какво се случва в главата му в определени моменти. Мога обаче да разкажа какво съм виждал през обектива си. А там има достатъчно кадри, за да се получи интересен портрет.
През 2010 година снимах Гърбич, когато стана шампион на Италия с Кунео. В същия отбор беше и Владо Николов. Никола беше на 36 години, но продължаваше да бъде един от големите разпределители на световния волейбол. Човекът, през чиито ръце минаваше играта и който трябваше да управлява на игрището характери и състезатели от най-висока класа.

Може би точно затова винаги ми се е струвало прекалено лесно обяснението, че на Гърбич му е лесно да печели с Полша, защото разполага с Леон, Форнал, Семенюк и още куп звезди. Разбира се, че е по-добре да имаш такива играчи. Само че някой трябва да им каже кой ще играе, кой ще остане на пейката и кой ще влезе само за няколко точки. И след това всички те трябва да продължат да приемат решенията му и да бъдат готови, когато дойде техният момент.
Всъщност Гърбич не е сменил чак толкова професията си. Като състезател разпределяше топките, сега разпределя ролите.
От същата 2010 година пазя и други снимки. Те са от Белград, от един от последните турнири на Гърбич с националния отбор. Там Сърбия игра срещу Куба и днес този мач изглежда много по-интересен, отколкото ни е изглеждал тогава. От едната страна е 37-годишният Никола Гърбич, който приближава края на великата си кариера. От другата е едно 17-годишно кубинско момче, което вече кара волейболния свят да говори за него – Вилфредо Леон.
Тогава двамата са съперници. Малко по-късно през същата година Куба и Сърбия ще се срещнат и на Световното първенство в Италия. На полуфинала кубинците ще спрат Гърбич и Сърбия с 3:2(22:25,25:17,31:29,22:25,16:14) и ще ги лишат от възможността да играят за световната титла.

Шестнайсет години по-късно Леон отново е на игрището, а Гърбич отново е край него. Само че вече не са съперници. Леон е една от звездите на Полша, а човекът, срещу когото е играл като тийнейджър, е неговият селекционер.
Но Белград 2010 крие още една история, която тогава никой не е можел да предвиди.
Владо Николов е на турнира с двамата си синове. Алекс и Мони са още деца и гледат големите волейболисти пред себе си, сред които са Гърбич и Леон.

Едва ли някой в залата тогава си е представял как ще изглежда тази картина 15 години по-късно. Мони ще стане разпределител, Алекс – посрещач и реализатор. Гърбич ще бъде селекционер на Полша, а Леон ще играе под негово ръководство. А малките момчета, които през 2010-а са ги гледали отстрани, един ден ще застанат срещу тях.
Понякога животът (волейлолът) наистина си прави невероятни шеги.
Следващата ми среща с Гърбич, която има пряка връзка с България, е в Краков през 2017 година. Този път той вече не е на игрището. Селекционер е на Сърбия, а срещу него е България в четвъртфинала на Европейското първенство. Сърбите ни победиха с 3:0(25:21,25:22,28:26) и приключиха нашето участие на Евроволей.
Човекът, когото седем години по-рано снимах като един от символите на сръбския национален отбор, вече стоеше край линията и затваряше пътя на България към европейския полуфинал. Тогава още не знаехме, че следващата голяма глава в треньорската му кариера няма да бъде написана със Сърбия, а с Полша.

Осем години по-късно отново съм в Полша и отново снимам Гърбич. Само че вече е начело на домакините.
Гданск, 2025 година. България срещу Полша във VNL. Гърбич е на полската пейка, Леон е от неговата страна на мрежата, а срещу тях вече са Алекс и Мони Николови. Същите две момчета, които през 2010 година са били с баща си в Белград и са гледали Гърбич и Леон.
България печели с 3:2(17:25,25:22,25:23,27:29,15:11). Александър Николов завършва с 24 точки, а последната точка идва след ас на Симеон Николов. Това е първата ни победа над Полша от същата тази 2017 година след десет поредни поражения.
Имам снимки и от този мач. Когато ги поставиш до кадрите от Белград през 2010-а, времето между тях сякаш изчезва. Двете момчета, които някога са гледали своите кумири, вече са на игрището срещу тях.

Няколко месеца след Гданск отново снимах Гърбич. Този път във Филипините.
Полша беше дошла на Световното първенство за титлата. В състава отново бяха Леон, Форнал и Семенюк, там беше и Бартош Курек. Италия обаче спря поляците на полуфинала. Те спечелиха бронзовите медали, а България стигна до финала.
От този ден имам снимка на Никола Гърбич с бронзовия медал на врата. Бях там, гледах го и го снимах. И никак не изглеждаше като човек, който е получил това, за което е дошъл.
Не мога да знам какво е мислил. Никой освен него не може. Но целта на Полша беше финалът и световната титла, а не третото място. При човек, който цял живот е поставял летвата толкова високо, бронзовият медал трудно може да заличи усещането за пропусната възможност.

Това е важно и за разбирането на сегашния му успех. В Полша отдавна не е достатъчно просто да спечелиш медал. От този отбор и от Гърбич се очаква да печелят турнири. Той сам се пошегува по време на Евроволей с очакванията към поляците – винаги злато, а ако може и всеки гейм да бъде 25:15. „За нас това е просто един обикновен вторник“, каза с чувство за хумор Гърбич, разсмивайки всички на пресконференцията преди полуфиналите в Милано.
Година след Филипините историята от Гданск се повтори. Този път в София.
България победи Полша с 3:2(20:25,31:29,25:23,19:25,20:18), а Александър Николов направи 36 точки. Впоследствие се оказа, че това е единственото поражение на поляците на цялото Евроволей 2026.
За втори път в рамките на малко повече от година България показа, че отборът на Гърбич може да бъде победен. Само че този път не успяхме да използваме победата така, както година по-рано. След успеха в Гданск младият български отбор продължи да расте и няколко месеца по-късно направи фурора си на Световното първенство в Пасай Сити. След победата в София пътят ни на Евроволей приключи по-рано.

Полша продължи. И стигна до европейската титла.
Точно финалът показа и защо обяснението „лесно му е с такива играчи“ е прекалено повърхностно. Камил Семенюк не започна като титуляр. Говорим за волейболист, който в огромна част от националните отбори в света би бил сред първите имена в състава. Гърбич го остави на пейката, а когато дойде неговият момент, го пусна.
Семенюк завърши с 10 точки, реализира 9 от 11 атаки – 82 процента успеваемост, добави ас и направи шест посрещания без грешка. След финала Гърбич го прегърна, а после говори за него с огромно уважение и дори заяви, че според него е заслужавал индивидуална награда.
Точно това е една от най-трудните задачи при подобен състав. Не просто да избереш шестима, а да накараш останалите да бъдат готови в секундата, в която ти потрябват. Да убедиш един от най-добрите волейболисти в света, че днес може да започне на пейката, без това да го направи по-малко важен за отбора.
Някога Гърбич трябваше да усеща на кого да даде следващата топка. Днес трябва да усеща на кого да даде следващата възможност.
В архива ми има и една съвсем различна снимка на Никола – с двамата му синове Матия и Милош. Когато съм я правил, това е бил просто хубав семеен кадър. Днес вече носи друга история.

Матия е в САЩ, където учи и играе волейбол за Penn State. По-малкият Милош вече стигна и до националните гарнитури на Сърбия. Така една от най-известните волейболни фамилии продължава своята история.
Бащата на Никола – Милош Гърбич, е национал на Югославия. Никола и брат му Владимир стават олимпийски шампиони заедно в Сидни през 2000 година. След тях идват Матия и Милош. Три поколения от една фамилия, свързани с една и съща мрежа.
И точно тук портретът на Никола Гърбич става доста по-сложен от броя на спечелените медали.
Той е един от големите символи на сръбския волейбол. Олимпийски шампион със своята страна, а по-късно и селекционер на Сърбия. И въпреки това най-големите му успехи като национален треньор идват с Полша.
Няма как да знаем дали някъде дълбоко в него не стои разочарованието, че тези победи не идват със сръбския герб на гърдите. Би било нечестно да твърдим подобно нещо вместо него. Самият парадокс обаче е достатъчно интересен. Един от най-великите играчи, които сръбският волейбол е дал на света, изгражда голямата си треньорска история с друга държава. И някак неизбежно човек се сеща за старата поговорка, че никой не е пророк в собствената си страна.

Остава и още една огромна цел.
Никола Гърбич вече знае какво е да бъде олимпийски шампион като волейболист. В Сидни през 2000 година той стигна до върха с Югославия. Като треньор изведе Полша до олимпийския финал в Париж през 2024 година, но там остана със среброто.
Следва Лос Анджелис 2028.
Гърбич ще има нов шанс да постигне нещо, което Карч Кирали вече е направил – да бъде олимпийски шампион и като състезател, и като старши треньор. В Париж го делеше една победа. Следващият опит ще бъде в Лос Анджелис.
Когато сега погледна назад към снимките, всичко някак се връзва. Кунео през 2010-а – Гърбич и Владо Николов са съотборници и стават шампиони. Белград през същата година – Гърбич играе срещу 17-годишния Леон, докато малките Алекс и Мони гледат отстрани. Краков през 2017-а – неговата Сърбия отстранява България. Гданск през 2025-а – вече порасналите братя Николови побеждават Полша на Гърбич и Леон. После идват Пасай Сити, бронзът на Полша и българският финал. След това София и още едно 3:2 за България. А накрая Милано и европейската титла на Полша.
Шестнайсет години са много време. Ролите са се сменили, децата са пораснали, съперниците са станали съмишленици, а съотборниците – бащи на следващото поколение волейболисти.
Не познавам Никола Гърбич достатъчно близо, за да разказвам какво мисли или какъв е извън волейболната зала. Мога да разкажа само онова, което съм виждал през годините от другата страна на обектива.
И оттам едно нещо изглежда непроменено. Гърбич продължава да разпределя. Преди топките, днес хората, ролите, доверието и огромните очаквания.
А след европейското злато вече може да погледне към следващата голяма цел. Защото при Никола Гърбич впечатлението през всички тези години е едно – постигнатото много бързо се превръща в минало, а най-важният турнир винаги е следващият. И така до Върха!

снимки: Николай Варадинов