Казват, че утрото е по-мъдро от вечерта. След една толкова болезнена загуба емоциите лесно могат да надделеят, а те рядко са най-добрият съдник. Затова предпочетох да оставя една нощ да мине, да изгледам отново ключовите моменти и чак тогава да напиша този коментар.

Това не е анализ, който претендира да бъде абсолютната истина. Това е моето мнение за случилото се в края на мача със Словения – за решенията на игрището, за управлението на двубоя и за уроците, които, според мен, този талантлив български отбор трябва да научи, ако иска да направи следващата крачка към голямата си мечта.

За мен България не загуби от по-добрия отбор. България загуби мач, който държеше здраво в ръцете си. При аванс от 2:1 гейма и 20:16 в четвъртата част този двубой трябваше да бъде затворен. Вместо това допуснахме обрат, който боли не само заради резултата, а защото беше напълно предотвратим.

България играе практически с една основна седмица, факт. Липсват достатъчно равностойни алтернативи и това е факт, макар че ще има хора, които ще извадят от "100 кладенеца вода", като ме затрупат с имена. Но честно казано, и Словения не разполага с кой знае колко по-дълга равностойна резервна скамейка. Разликата беше другаде.

Разликата беше в управлението на мача.

Словенският щаб използва всяка възможност да накъса ритъма ни. Смени, прекъсвания, тактически решения – всичко беше насочено към това България да загуби синхрона, който беше изградила. Постепенно домакините си върнаха увереността, а нашата започна да се пропуква. Да, Бленджини също направи смени. Включи Венислав Антов, Денислав Бърдаров, видяхме и вече превърналата се в традиция смяна на Стоил Палев за сервис. Въпросът обаче е дали тези решения дойдоха в правилния момент и дали реално повлияха на развитието на мача. Лично аз останах с усещането, че словенският щаб реагира по-бързо, по-точно, по-адекватно.

И тук стигам до още една тема, за която вече се говори.

За отсъствието на Жасмин Величков. Да, той е много млад, да, едва тази година направи сега своя дебют при мъжете, да, сега е с националния отбор до 22 години, който се готви за Европейското първенство, но присъствието му при мъжете вече липсва. Особено на линията на сервис той внасяше необходимия баланс в ключовите моменти. Достатъчно е да си припомним турнира в Бразилия, където в четири мача сгреши само един начален удар. Това е огромна стойност за състезател, който влиза именно под напрежение.

Другото, което ми направи впечатление, е Симеон Николов.

Талантът му е безспорен. Според мен това е най-големият талант на българския волейбол в момента. Но именно защото очакванията към него са толкова големи, критериите също трябва да бъдат високи. Срещу Словения отново видяхме как в определени моменти желанието да направи нещо нестандартно надделява над най-правилното решение. Той завърши с 5 точки, като 2 от тях от блок и три от атака, като две от тях сгреши и един път бе хванат от блокадата. До ту нищо необичайно, той постоянно се опитва да бъде нестандартен, за това е заплаха и на мрежата, но беше санкциониран няколко пъти за неправилна игра, включително при една изключително важна ситуация в края на четвъртия гейм, когато първият съдия Мокри Юрай отсъди носена топка.

Лично на мен ми липсва човек до него, който в такива моменти да го върне към простите решения. Неслучайно на Европейското първенство за мъже до 20 години през 2024 година в Гърция и Сърбия неговият баща Владо Николов беше част от щаба. Тогава останах с впечатлението, че присъствието му действаше успокояващо и дисциплиниращо. Същото важеше и за периода на Симеон в Локомотив (Новосибирск) при Пламен Константинов. Не си спомням тогава да допуска толкова много волности в най-важните моменти.

И още нещо.

Не ми се иска Александър Николов да бъде поставян в ситуацията да печели сам мачовете на България. Срещу Словения той направи пореден феноменален двубой с 28 точки, но и това не стигна. Един отбор, който има амбиции за Финална осмица, а след това и за Олимпийски игри, не може да разчита постоянно един човек да решава всичко.

Още повече че от следващия сезон двамата братя ще бъдат съотборници в Лубе. На Алекс и без това ще му се наложи да поеме огромна отговорност за адаптацията на по-малкия си брат в един от най-големите клубове в света. Не бива още отсега да свикваме с мисълта, че той трябва да носи България на гърба си във всеки труден мач.

Когато изпуснеш четири точки аванс в края на четвъртия гейм, отговорността никога не е само на волейболистите. Тя е и на треньорския щаб. Именно в такива моменти се печелят големите мачове – с навременни прекъсвания, правилни смени, точни тактически решения и способността да прекъснеш инерцията на съперника.

И въпреки всичко не бива да забравяме най-важното.

Симеон Николов е само на 19 години. Грешките са част от израстването на всеки голям разпределител. Време за развитие все още има и съм убеден, че тези ситуации могат да бъдат преодолени.

Проблемът е, че времето не чака.

Европейското първенство през 2026 година чука на вратата. След него идва голямата мечта – Олимпийските игри в Лос Анджелис през 2028 година. За първи път от няколко години България разполага с поколение, което има съвсем реален шанс да се пребори за олимпийска квота. Но потенциалът сам по себе си не печели мачове. Печелят ги дисциплината, правилните решения в критичните моменти и способността както на състезателите, така и на треньорския щаб да се учат от подобни болезнени загуби.

Именно затова смятам, че сега е моментът да говорим открито за тези проблеми. Не за да търсим виновници, а защото те все още могат да бъдат поправени. По-добре е да си кажем истината след една загуба в Лигата на нациите, отколкото след пропусната олимпийска мечта.

Искрено се надявам днешният почивен ден да помогне на всички да си "охладят" главите. Утре срещу Канада България трябва да излезе с пределна концентрация. Защото този мач е изключително важен. А аз искрено не искам след две години да говорим за още едно талантливо българско поколение, което е било "много обещаващо", но е пропуснало шанса си да играе на най-големия спортен форум в света – Олимпийските игри.

Може да има несъгласни с мен. Може да има и по-крайни мнения. Това е моят прочит на случилото се. Критикувам не защото не вярвам в този отбор, а точно обратното – защото вярвам, че има потенциала да постигне много повече. И ако искаме след две години да говорим за олимпийска квота, а не за поредното пропуснато талантливо поколение, подобни разговори трябва да се водят още днес, а не когато вече е станало късно.